Размишльотини

Милосърдието е несправедливо

Advertisements

Замисляли ли сте се защо сред децата, очакващи дарения за животоспасяваща операция никога няма циганчета?

А помните ли когато едно дете от трънския дом беше убито от рецидивен служител, но дарителите на дома написаха писмо в защита на директорката, взела го на работа?

Според повечето хора, милосърдието е нещо чудесно: благородство и алтруизъм, както и надежда за един по-добър свят. Всъщност милосърдието никак не е допринесло за един по-добър свят, а обратното. То просто изразява и затвърждава несправедливостите на сега съществуващия. Да подкрепяме милосърдието като спасение от тях всъщност си е да подсилваме самите тях.

Милосърдието означава „добросърдечие“, проява на добро сърце в казуси, в които правилата са по-сурови. Тоест, то е изключение от едно общоприето обществено правило, като последното никой не променя. И понеже е изключение или добра воля, ключов става изборът и условията, при които се проявява. Този, който го проявява, взима нещо в замяна: власт да решава съдби, уважение и признателност от другите, лоялност, престиж, по-висока самооценка.

Милосърдието създава особена неразривна връзка между даващия и получаващия, от която няма отърване (catch 22). От една страна, получаващият е в неизгодна позиция да откаже помощта, защото тя му е необходима, a и  би бил обвинен в неблагодарност. А aко приеме, получаващият се поставя в отворено отношение на задължение. По принцип даването не е формално свързано с реципрочност, но то неформално я предполага, изисквайки потенциална непреговаряна взаимност в бъдеще.

Най-важното обаче е, че проявяващият милосърдието от една страна поставя сам условията на даването. На харизан кон зъбите не се гледат, ако ще и да е харизан, за да умре в нечий чужд двор. Получаващият няма право да избира много-много какви дрехи ще получи, за какво да се използват фондовете и при какви условия ще се прави проекта. И така губи възможността си да настоява проблемът да се реши цялостно и принципно.  Временното разрешение най-малкото забавя промяната на несправедливите правила.

Най-коварна е властта на милосърдващия да решава кой да получи милосърдието. Например в САЩ се харчат също толкова пари за социални нужди, колкото и в социалните европейски държави, ако се смятат частните дарения. Но частното милосърдие, понеже може да избира къде да отиде, отива там, където е най-добре според даващия парите.

От една страна, това е хубаво, защото има лична връзка дарител-даряван, заинтересуваност и евентуално контрол за ефективност на дарението, etc. Но от друга страна, по този начин дарението зависи от социалните връзки, информацията, ценностите и целите на дарителя. Много богати дарители дават за най-видимите, ефектните или най-настоятелните нуждаещи се. Може да се дадат огромни суми за оперни театри, университетско съоръжение или нова сграда за градския музей, който ще носи плоча с името на дарителя. Не че това задължително не са хубави цели. Но кой решава как най-добре, ефективно и разумно да се разпределят средствата? Дарителят? Нуждаещият се? Всички ние заедно?

В САЩ например съществува парадоксът на стиснатите либерали и милозливите консерватори. Колкото по-консервативен е щатът, толкова повече частни дарения се дават в него, а колкото по-либерален е, толкова по-малко дарения. Как така, след като либералите са тези, които уж се притесняват за бедните и онеправданите?

На пръв поглед, това е така, защото по-консервативните щати са и по-религиозни и това ги подтиква да даряват за ближния. Но има нещо много по-издайническо. В по-либералните щати мрежата за подмомагане е по-развита и институционализирана. По случайност или не, тези щати са по-богати и в тях има по-малко нуждаещи се. Консервативните са по-бедни и с по-слаба социална мрежа, затова подпомагането зависи преди всичко от милосърдието, най-вече от религиозни организации.

Консерваторите в САЩ смятат, че милосърдието и социалните услуги са по-ефективни, когато не се извършват от държавата, а от частни лица и организации. Те на практика предпочитат да има свободен пазар на благотворителните услуги, при който нуждаещите се един вид да се конкурират за вниманието и парите на дарителите. Но… както казахме, милосърдието означава установяване на властови отношения. Първо, най-много получават тези, които най-ефективно успяват да заявят и рекламират нуждите си. А се дава на тези, които се съобразяват с (религиозните) условия на даряващите. И където даряващите имат полза, кеф или семейна традиция да даряват. Пазар.

И така, циганчетата никога не са сред получателите на дарения за скъпи операции, от една страна защото такива кампании зависят от информираността и умението на конкретните родители да разберат системата и да се борят за децата си. Мислите ли, че таково милосърдие е справедливо за всички деца?

Освен това доказано е, че хората са склонни да проявяват милосърдие с предпочитание към тези, които са им по-близки и с които смятат, че са социално сходни. Когато в един американски квартал се нанесат повече хора от друга етническа група, даренията на общинско ниво намаляват. Така и с даренията за циганчетата в България.

Срещу отговорните за трагедията Могилино имаше вълна от негодувание. Н‌о след това, дарителите на трънския дом защитиха директорката в решението й да вземе на работа човек с престъпно досие. Протестираха срещу затварянето на дома с аргумента, че са се хвърлили (техни, дарени) пари за реконструкцията му. Те чувстват, че понеже са дарили, имат думата да решават съдбата на дома.

Независимо от добрата организация на социалните услуги, винаги ще има нужда от инициативи като тази на вестник Ню Йорк Таймс, който издирва деца в остра нужда и набира доброволци да им купят коледни подаръци. И аз ще продължавам да дарявам на такива инициативи. Има изключения, в които милосърдието е по-добрият вариант от очакването на институционална помощ. Когато случаят е спешен и неочакван, например наводнение с пострадали. Когато става въпрос за близък, на когото сме опора.

Но не може една здравна система, за която се знае, че винаги ще има нужда от нея, да разчита на доброто сърце на изпращачите на есемеси. Всеки получател предпочита да има механизъм, чрез който сам да постигне необходимото му, а не да го получи даром и с вечна благодарност за дарителя. По-справедливо и смислено е усилието за милосърдие да не се изразява в сезонни левчета по Коледа, а в промяна на социалните правила.

Разбира се, не е казано, че всеки социален жест трябва да бъде пък одържавен чрез едно социално министерство. Такава промяна може да става и чрез създаване на трайни механизми, социално предприемачество, образователни кампании, промяна на вкоренените навици и активизъм, водещ до трайна промяна в мисленето.

Така че един ден да се умиляваме от циганчетата също толкова, колкото и всички други деца, независимо колко одобряваме средата и културата им.

И тогава ще проумеем цинизма на случая Първанов, който парадоксално точно като държавник  организира една милосърдна Коледа, вместо да създаде държавен механизъм, така че да няма нужда от нея.

Свежо?

Увод в насилието
Утопия, каквато не я знаем

Порок ли е всъщност бедността?
Папата за утопията (и марксизма)
Глобализиран 8 март
Необходимата дрога хепиенд
Човекът, който искаше да оздравее

Advertisements