Размишльотини

Антропология на боклука

Advertisements

Според Вико, цивилизацията е възникнала, когато хората са започнали да идентифицират определени неща като боклук, да го отделят и да го изхвърлят. Да го избутват далеч от жизненото си и представително пространство и същевременно и от погледа си. И сега си мисля, че по начина, по който една култура се отнася към боклука си може да се правят някои любопитни изводи за самата нея. Нали културата е и организиране на пространството, йерархия на ценностите, пропаганда чрез образи… всичко това се изразява толкова ярко и синтетично в боклука.

Боклукът е това, което вече не трябва, което е загубило смисъл. Огризка от храна, опаковка от нова покупка или стара дреха. А това са културни понятия, защото биха били различни в различна среда и ситуация. Аз може да изхвърля нещо, което за баба ми е ценна употребима вещ, а за един американец е ценност за музея, или поне за антикварните магазини (или казано по американски, за антики). Боклукът е това, което сме отхвърлили, това, което е загубило стойност и ни пречи. Ако не отговаря на тези критерии, то не е боклук.

Затова, макар че Господин Х не хареса снимката по-горе (ъгълът не бил достатъчно красноречив визуално), аз я храресвам. Защото в нея присъства църквата Св. Неделя, емблематичният някогашен ДетМаг, който се приготвя да излезе от „пашкула“ на новата опаковка и да се покаже в целия си блясък на Салваторе Ферагамо… всичко това на фона на боклука. Колко символично. И колко показателно, че в йерархичното пространство на един градски център боклукът заема същото географско място като и един източник на статус символи (луксозният магазин) и един източник на трансцендентална легитимация, като църквата.

Както казах при легионера, при различните общества пазената чиста територия има различен обхват. Може да варира: да обхваща само собствения дом, да се простира и до стъпълата пред него, или пък да стигне и до околното пространство. Може да се простре чак докъдето стига погледа на човек или докъдето е ежедневната му периферия, като стигне до територията, на която някога е стъпвал. Всички се притесняваме от боклука, който е под балкона на апартамента ни. Дразним се от гледката на боклука по улицата. Но терзаем ли се нощем от мисълта на градското сметище? Онзи там боклук е и наш. Но ние никога не ходим на неделна разходка там и може би това ни дава спокойствието. Отхвърлили сме го от нашата подредба на обитавания свят. Просто сме организирали пространството по един йерархичен начин и боклучарникът не ни разсейва със своите противоречиви, хаотични безсмислици. Защото боклукът е и омешан, освен че е изпразнен от смисъл.

Парадоксалното е, че колкото повече е индивидуализмът в даден общество, по-голяма се оказва територията, в която се чувства задължен да пази чисто. Колкото по-колективна (да не кажа стадна) е културата, толкова по-малка е тази територия и толкова по-безгрижно сее боклуци. Как така?

Единственият възможен отговор, който ми идва на ум, е че индивидуализмът кара индивидът да се чувства по-общественоотговорен, включително и по отношение на боклуците. Колективността е ангажираност с благосъстоянието на дадена група, но тази група е много по-малка от ангажираността в едно индивидуалистично общество. Примерно в колективистичната култура групата е семейството и рода, махалата и мрежата от познати и роднини. Но в същото време, макар и ангажиран с групата, отделният човек в такава култура прехвърля и повече отговорност на останалите хора в нея, включително и грижата за чистота от боклука. Защото правенето на боклук лесно може да е анонимно деяние и да не се превръща в черна точка в репутацията на отделния човек. Ако не го видят, няма проблем с него в колективистичната култура.

Докато в индивидуалистичните общества индивидът носи повече отговорност за собственото си благосъстояние и като парадоксално следствие се грижи да прави по-малко боклук. Или да го прави подредено, поддържайки установения смисъл в средата си. Затова в индивидуалистичните общества е много по-вероятно отделни хора да организират доброволно почистване на публични пространства, към които те формално нямат отговорност. Индивидуалистът е по-съвестен и към непознатите за него същества, не само към групата роднини.

Малко примери. Разбира се, колкото по-високо в йерархията стои даден човек, толкова по-висок е неговият престиж и съответно имиджа на представителност. Затова се предполага и че непоносимостта му към боклук в собственото пространство ще е по-висока. Но какво става, когато се сблъсква с боклука на другите, по-долу от него в йерархията? В Латинска Америка например богатите нямат никакви проблеми да се сблъскват с боклука на бедните, който е навсякъде около тях. Богатите живеят в островчета-луксозни квартали и дори за да отидат от едно островче до друго трябва да минат през море от боклук с различен интензитет. От претръпналост от гледката или по други причини, това не ги терзае. Техният цивилизационен ареал на чистота е само до къщата и квартала. Средата на бедните и без това няма заслужаващ поддържане смисъл, така че боклукът там не ги притеснява.

Питам се обаче, след всички тези съображения, как да изтълкувам боклука на фона на Салваторе Ферагамо и най-предпочитаната за сватби софийска църква.

Всичко това са мои предположения и свободни съчинения и ще се радвам, ако някой антрополог ме поправи по въпроса 🙂

Advertisements