Размишльотини

Да живеят кичът, фолкът и добрият вкус

Advertisements

Познавам един генерален мениджър на банка – познавам го случайно, чрез жена му. От „аристократичен“ род в бивша колония, където живее и където това има значение. Той веднъж ми каза: виждаш ли тази парцалива вратовръзка, която нося? Много е евтина и стара, но понеже я нося аз, всички си мислят, че е някаква скъпа и антикварна. А касиерът в салона трябва да си купува връзка, която е очевидно скъпа и маркова, за да бъде уважавана.

Супер богатите могат да си позволят това – богатите с история. Могат да си сложат парцалива вратовръзка, да колекционират рицарски доспехи, да се обличат с невъзможните тоалети директно от ревютата за висша мода, могат да не се съобразяват с установения вкус и въпреки това да бъдат уважавани точно в несъобразяването си. А какво е добър вкус? Понеже това зависи от определението за красиво и грозно, а те са еластични категории, оказва се, че той също зависи от това кой, къде и кога пита. Затова едно време в Бразилия музиката за простолюдието, с много повторителни елементи, прости мелодии и малкосмислени текстове се е смятала за лош вкус от изтънчената публика видяла свят, а днес се смята за уважавано автентично проявление на бразилския дух. Айфеловата кула е била заклеймявана за просташкото загрозяване на изящния пейзаж наоколо, а днес е символ на Париж. Да не говорим за странната история на импресионизма, отначало отхвърлян, после възвеличаван, а днес пренебрегван. А когато прекрачи пък границата на дадено общество, даден вкус също може да премине от добър в лош и обратното. В България кючекът е презиран, в Близкия Изток е опитомена народна традиция, в САЩ е интересно занимание с образовани последователи.

Така че добрият вкус, така както се употребява думата, е социална ценност на принадлежност към „общественото мнение“, а не наистина лично умение на индивида за преценка. В края на краищата всеки се научава да харесва това, към което е приучен. Добрият вкус е въпрос на това кое се смята за „хубаво“ да се прави и цени и зависи от идеята за престиж, от приетото за подходящо и струващо си. Както Вал казва, той не е непременно антипод на масовата комерсиална култура, както обикновено се смята, а е общоприетото за валидно.

Кой определя това общовалидно? Има много агенти, които го правят. Може да са творци, които вече имат авторитет и които създават еталона, по който да се разпространява. Може да са хора, чието мнение има значение и които с ексцентричността си въвеждат нещо ново. Може да е случайно стечение на обстоятелства. По този механизъм странните дрехи от миланските дефилета се претопяват в това, което ние после харесваме като стилно. „Добрият вкус“ е приетото от средната класа. Това, което е вкусът на висшата класа – недостъпно и авангардно – от другаде се вижда като ексцентрично, а самата висша класа, след като въведе нещо като общоприето, после се отдалечава от него. В ръцете на нищите пък ексцентричното изглежда съмнително (като в случая вратовръзката). За тях е отредено друго – кичът, пошлото и шаферските рокли от линка на Вал, които в някои други обстоятелства и време са били висша мода.

По какъв повод всичко това и каква е връзката със снимката?
Снимката е от новопостроена къща някъде в България, в град, известен с традиционната си архитектура. Снимах котката… а един познат после погледна снимката и каза: „Хм… всичко това като да е построено с материали от Home Depot“ (американска верига магазини за железария ширпотреба). Сигурно е прав, защото американската ширпотреба люби страстно „традиционния“ стил: външни лампи като викториански улични фенери, полилеи версайски маниер, обкови тип спретната ирландска селска къщурка.

И какво от това, че тази нова българска къща не е автентична? Защо да е задължена да бъде автентична и как би могла да го направи без ширпотреба и без да е обвинявана после в националистичен кич? Защо някои страни да имат правото да бъдат универсални и да попиват охотно чужди традиции, а други да бъдат държани към някакъв национален стандарт?

Както писах преди време, аз обичам кича, това масово „лошокачествено“ повторение на нещо красиво, тоест стилно. Имам колекция от комикси и кръстове. Мисля, че кичът е креативен достъп на низшите класи до себеизразяване, който не знам с какво друго би могло да се замести реално. Мисля, че е демократичен, въпрос на свобода и освен това от него можем да разберем много за дадено общество и неговите ценности. Не бих бърчила нос ако го виждам около себе си, макар и да не бих го избрала за свое ползване. Но много от него бих избрала да гледам с удоволствие.

Струва ми се, че разбирането за кич е double bind на средната класа в отношението си към простолюдието: хем е презиран, хем е окуражаван, хем няма алтернатива. Достатъчно отдалечен във времето, изборът на простолюдието става фолклор и национална ценност, като пирографираните дървени мускалчета, които малко търпя не защото са кич, а защото са официозна представителност на някаква опитомена представа за нация чрез фолклора й. А фолклорът днес е добре приет, но препариран и омускалчен, а не опасно жив. „Калино моме“ е добре, но хисарският поп (който за съжаление не познавам добре като явление) е кич. А всъщност фолклорът е фолклор, когато се държи като такъв, тоест променя се, бива адаптиран от създателите си, живее в ежедневието или празниците, но не контролиран и на сцена, а непредсказуем на маса и на площад. Само явления като хисарският поп от едно време са истински фолклор днес, за съжаление. В Сърбия епосът е жив като форма до съвсем скоро, а циганският оркестър Taraf de Haidouks е днешно проявление в Румъния. А чалгата… все още не съм открила какво означава понятието, но съм си поставила за цел да проуча въпроса това лято 🙂

Един от най-впечатлителните спомени от детството ми са няколко къщи в близост до бабината, които наричаха вили и имаха странна архитектура. Имотните собственици явно искаха да се отличават от останалите и бяха построили домовете си в различни стилове – пагода с обърнати червени покриви, замъкоподобна постройка с кръгли кули или по-обикновена къща, но с бели дорийски колони отпред. Явно един беше започнал, а другите, да не останат по-назад, бяха продължили. Много бих искала това лято да ги потърся и да видя развитието на квартала.

Advertisements