Размишльотини

Диета: удоволствие от живота

Advertisements

Размишленията на Лешничка за диетите (така де, гладуването като рационализирано недоволство от себе си) и за минимализма в кухнята ми припомни една диетична философия, която ми хареса толкова много, че й намерих приложение в много други области. Тя всъщност не е философия, а по-скоро теология: някакъв диетичен план, измислен от една религиозна дама, която е получила такъв успех, че около нея се е създала процъфтяваща църква. Накратко, много е проста, интуитивна и се състои в следното. Няма никакви ограничения в храните, които които човек си похапва. Може да яде всичко, което му харесва. Но има едно условие: когато/преди да яде, трябва си мисли за това, което прави. Трбва да осъзнава защо всъщност се храни и какви са неговите мотивации и какви са удоволствията, които търси от храната. Да осъзнае дали тези мотивации са погрешните: примерно, жадност, машиналност, утешение заради някакво житейско препятствие или заместител на някакъв духовен стремеж. И ако са, да ги замести с положителни: да приема храната като Божия благодат, дадена му за да живее и да се чувства добре и да благодари мислено на Бог за даденото. Да усеща удоволствието и благодатта, които Бог иска да му прати с нея. Като следствие от това отношение, важно е човек да се вслушва в себе си и да спре да се храни, когато храната го е задоволила. Само с това и без да брои калориите е достатъчно да се храни осъзнато, бавно, с удоволствие и – най-важното в случая – да се засища с малко. И съответно да не преяжда. Дали това непременно води до по-малко тегло, не знам, но в един момент това спира да има голямо значение, ако теглото е очакваното според днешните нереални стандарти, а важно става щастието, което човек изпитва от пребиваването си в света.

Разбира се, това религиозно разбиране за храната лесно може да се замести с подобно, но нерелигиозно. Може да се нарече философия на доволството (задоволяването, удоволствието), при която човек преосмисля отношението си към живота. Казват, че основният проблем на хората с голямо наднормено тегло (но не според стандарта на днешните модели, разбира се), освен ако нямат ендокринен дисбаланс или застояване, е отношението им към света, изразено чрез отношение към храната. Човек яде за успокоение на стреса или за награда, яде без наистина да го желае, яде неща, които не му се искат. Или пък противоположната крайност: това отношение би трябвало да е лек и за анорексията, когато човек не яде за самонаказание, или заради депресия и загуба на интерес към живота. Ако яде по средиземноморски – което не е въпрос само на съставки и видове зеленчуци, а на удоволствие, споделяне на общност, общуване с приятели и интерес към простите радости – би получавал по-лесно и бързо удоволствието, което носи храната и съответно би поглъщал по-малко. Би имал време да се замисли дали наистина е толкова гладен, да усети как хапката го утолява, да усети и се наслади на последния факт и да бъде щастлив от това. И да спре, когато е сит.

А полезните съставки са допълнителна екстра. Не случайно италианците предпочитат кухнята с по-леките и прости подправки в сравнение с американците, защото последните ядат (според легендата) зверски и бързо и съответно поглъщат по-големи количества, докато постигнат същата степен удоволствие от определен вкус. И като е бързо, храната се задържа по-малко на небцето и е необходима по-концентрирана подправка за един и същ ефект. А едно мисловно спиране и фокусиране върху удоволствието, което би трябвало да носи гощавката и радостта от живота, би ни направило по-щастливи с много по-малко.

Стори ми се, че този подход прави много смисъл и е приложим и към всички други аспекти на консумирането. Например има хора, които без да усетят пръскат големи суми за дрънкулки и ненужни боклуци. Те може да не осъзнават, че го правят, търсейки да задоволят някакво ефимерно удоволствие. Правят го в големи количества и без да влагат много смисъл в консумирането си. Ако човек спре, осмисли покупката си и изпита удоволствие, което да не е ефимерно и изискващо скорошно повторение, има вероятност това удоволствие да държи по-дълго време и да не става нужда от нова покупка с мотивация „всички имат това“ или „това е последната мода“. Аз лично започнах да се замислям, когато купувам дреболиите: „наистина ли ми трябва това?“ и „за какво всъщност го искам?“. И спирам, когато всъщност съм сита. A има и състояния, които са подобни на анорексията в храненето, когато човек е толкова свидлив и толкова се тревожи непрекъснато за бъдещето до степен да избута всяко удоволствие от живота си, че дори когато се окаже, че тревогите му са напразни, той трябва да си измисля нови и нови. И така има нужда от баланс на доволството. Затова пък пълната забрана на фриволните дрънкулки е прекалено крайна и екстремната пестеливост не води до истинско щастие. Едно кафе в лъскаво кафене, макар и скъпо и уж ненужно, може да има невидима стойност, надвишаваща цената: сбирка с приятели или момент за самотен размисъл.

И понеже диетите са сериозна индустрия, изниква въпросът как си печели парите дамата от тази измислена от нея система. Нали не продава хапчета, книги и таблици със сложни схеми, не праща по пощата готови сготвени ястия нито специални уреди за ефикасни упражнения. Ако се чудите защо някой ще плаща, при положение, че принципът е толкова прост и дори всеки го може интуитивно, всъщност има хора, които имат нужда от допълнителната подкрепа или пък би им помогнало да се присламчат към някаква общност, която да им помага колективно да се придържат към този прост принцип. Дамата е създала лицензирани курсове, които се събират ежеседмично, работни тетрадки и подобни материали. Какво се говори на курсовете и какви упражнения се правят в тетрадките не знам точно, но предполагам, че е затвръждаване с други думи пак и пак на същите принципи, докато нуждаещия се човек ги възприеме автоматично. И може да повтори курса, ако иска.

Оставам на вас да прецените дали тези курсове са излишен маркетинг на една проста концепция, която всеки трябва да е попил от детството.

Advertisements