Интелектуалстване по български

Българското интелектуалстване е нещо като извънземните: знае се, че съществува, приема се, че е спасило човешкия (респективно българския) род, никой не го взема под внимание в ежедневния си живот. И това е по две причини: принадлежността към интелектуалстващата каста в България се придобива чрез специален таен код използван при писане. Колкото по-неразбираемо е писането, толкова по-просветено е интелектуалстването, според както казва и Lyd. Разбира се, има изключения, но те не променят правилото. Доказателство за това е вестник Култура, който си е все същата езотерична книга за заклинания както и преди години, която разбират само хората от интелектуалната каста. Дори не кастата по принцип, а отделните подкасти – изкуствоведска, философска, литературоведска – които си разбират своите си статии. Втората причина е следствие от първата, а именно, надменността на гореспоменатата интелектуална каста към простосмъртните.

И да кажем, че писането на литературна критика е най-очевидният пример. Нали литературата е пресечно множество и на интелектуалците, и на простосмъртните. Хайде, историята е уж разказвателен предмет и там се научават само хронология и едно-две патриотични клишета. Философията не е необходима. Изкуството – забравено. Мисленето за политиката е приоритет на ежедневните вестници. Самите интелектуалци са пратили философията и изкуството в трета глуха. Те, първо, говорят за тях като за своя свещена крава, която не трябва да се пипа от недораслите простосмъртни. Второ, не позволяват кравата да се доведе до пасбището, тоест да се свързват с удоволствие и плашещата фриволност, или простота и яснота, откъдето тя би се угоила и загладила косъм. Българските интелектуалци са аскетици, отшелници, като Йоан Рилски, получаващи духовна валидност чрез откъсване от света.

Но литературата се изучава в училище не като хронология на събития, а нещо все пак се казва за нея. И освен това, едно време литературата освен забавление е била и индоктринационна задача. Така че тълкуването й е трябвало да достига до масите, оттам необходимостта от интелектуалстваща критика. И това е парадоксът – хем опит за въздействие на масите, хем на езотеричен език, хем надменно. Това е наследството днес, въплътено от тази традиция, както писа Силвия. Но не ме учудва, защото това си е ясно от механизма на ученето на писането и мисленето още от училище.

Моята писателска кариера започна отрано. Научиха ме да чета и пиша печатно на 4, а после ме изнудваха емоционално да пиша писма на баба и дядо. След това прописах ченгелчета, преразказ по картинка (най-досадният вид), стихове, отговор на литературен въпрос, реферати, литературно-научно съчинение. Сигурно съм се справяла добре, като съдим по училищния успех на тези съчинения, но истината е, че дори и да исках, не можех да предам тайната на успеха си на нуждаещи се съученици, закъсали на класното. Писането на стихове слава Богу никой не го преподаваше, но за съжаление същото важеше и за писането на всичко останало, което имаше значение в училище. Или се преподаваха някакви задължителни формули, разширени планове, една досада, от които може само да се намрази мисленето и критиката. Аз някакси изкласявах – писането го правех по интуиция, както и влизането в гимназия и университет. После си мислех, че в университета самата аз ще науча тайната и ще започна да пиша истински като критиците, които най-много харесвах. Hещо ново, за което никой не е писал, а не вездесъщото „Образът на майката и родината у Ботев.“ (Което всъщност си е интересна тема, ако се изхвърлят на боклука всичките идеологически предписания, все още съществуващи днес.)

В нашия факултет имаше ежегодно състезание за студентски разработки. И още в първия ми курс една преподавателка, хонорувана в СУ, но иначе живуща в БАН, реши, че от нас става нещо и че вси зайци трябва да участват в състезанието ако искат, а те трябва да искат. И избра за всеки тема, фино нагласена според интересите, които бе забелязала у нас. Тази жена беше/е наистина интелектуалка, а не занаятчийка-преподавателка като масата останали. Помня моята тема беше за кинодиалогичността в един малък роман. Толкова кръв и сълзи вложих в тази разработка от изстрадани пет странички колкото сигурно не съм влагала в никоя следваща. Самият роман да се изнамери беше нелесно, после в библиотеката на НАТФИЗ за изследване на кинодиалогичността (там разбира се нямаше нищичко по въпроса как се строи кинодиалог – значи и там писането на техните кино и театрални неща беше оставено на интуицията). После Народната със специално разрешение (тогава не пускаха първокурсници). Може би накрая написах нещо интересно, но за съжаление се е загубило творението ми, та не е сигурно.

Какво беше удивлението, удара, изненадата, когато шефката на катедрата, научила за нашите писмени домогвания, в един час, който ни водеше, се вгледа в очите ни и твърдо ни подчерта: „Разбрах, че смятате да пишете разработки за състезанието. Трябва да знаете, че за да напише човек и един ред трябва да е изчел поне десет книги за него. Така че бъдете много внимателни.“ Не заради идеологически съображения, а… не може просто така да се пише и то за литературата. Не може просто така да се разбира тя.

Останалите колеги го изтълкуваха като завоалиран, но твърд намек да не навлизат в този забранен оазис на творението, критическия анализ, и да не участват. А аз продължих да се боря с петте странички. Но през цялото следване ми тежаха тези десет книги като воденичен камък. Още повече че в нашата специалност по принцип книгите бяха оскъдни. И все се питах, а дали са точните книги? Така броят им постепенно се увеличаваше до степен на парализа на всякакво мислене. Чудех се, за всяка дума, дали е потвърдена от въпросните книги, дали съм достатъчно подготвена да я кажа. След това разбира се имаше курсови работи, дипломна работа, но философията на писането си остана непроменена от онази, формулирана пред нас в първи курс. Писането според нея беше не щастие, а внимателен опит да не се каже нещо погрешно, самоволно, странно. А как наистина да се каже нещо изобщо, как да се пише и мисли критически и научно, никой не ни каза. Вероятно защото малцина бяха сигурни дали царят наистина е гол под дългите изречения без смисъл.

Едва по-късно осъзнах, или по-точно ми беше показано, че десетте книги преди изречението може да ca ненужен баласт. В най-добрият случай са патерици, които пречат, когато човек иска да лети. Блоговете настрана, но едва след СУ разбрах какво значи да пишеш и дишаш като свободен човек, свободен да изкаже своя мисъл преди да е станал вече специалист по нея. Разбрах как може да се мисли чрез писане, да се влияе чрез писане, да се търси, да се изследва, да се открива чрез писане. А това става, когато имаш идея, която искаш да споделиш и си изоставил надменността; готов си на диалог и саморевизия следствие на диалога, готов си да изоставиш патетиката на собствената си непогрешимост и многознайстване, опаковало крехко его.

Известно време след като заминах потърсих статии от България, включително на мои преподаватели. Исках да ги покажа на тукашните хора, на които се възхищавам. След като го намерих обаче изоставих идеята. Звучаха толкова провинциално и празнословно, че по-скоро не бих искала да издавам, че се познаваме 🙂 . Едната научна статия (твърде типична), с претенции да изследва феномена устна история, просто бе списък с цитати от философи на историята, а после изброяваше различни архиви за устна история в различни страни. Може би полезна ако реша да търся нещо в архивите. Другата беше без цел ни посока, не се разбираше какво иска да каже и всъщност главно беше разказвателно описание на нещо вече до болка познато и обсъждано. Никаква нова гледна точка или тълкуване, новооткрити факти, връзки между феномени, а най-малкото показване на значимост на темата си към някакво общество и реалност. Чисто и просто концепцията за „десетте книги“ на практика.

Всъщност, съзнавам, че обвиненията в безцелно, празно и тромаво писане може да се обърнат и срещу мен. 😉 Но не включвам себе си в кръга на интелектуалците; не претендирам аз самата да пиша добре на български и макар че блогът ми намеква за интелектуалстване, то е само шега. И наистина „превеждането“ е проблем – не само на термините и понятията, но и стилът. (Hаучните статии са друга работа…). И бидейки далеч от претенциите, търся чужда гледна точка 🙂 . Но проблемът ми е като читател, който иска да разбере какво му казват интелектуалците в България. Научавам се, че вестник Култура върло настоява да държи публиката си на сигурно разстояние (и дори не допуска да се повдига въпроса за вестников форум или читателски коментари, страхувайки се от профанизация). А финансовата мечта на вестника, засега неосъществена, е да достигне до 1000 абонамента…

Това не изглежда ли странно на някого в редакцията? Защо според тях толкова хора, които са учили хуманитарни науки, които правят изкуство, или които – бидейки например програмисти – мислят за тези неща, не се абонират? След като блоговете доказват, че мислещите хора правят идеи и красота и без този вестник? И след като, ако се огледа човек, навсякъде бълбукат философски разговори, никнат интересни неща, издават се книги и се гледат образи? И кога ще спрат да се оплакват от беднотията, която не позволявала на хората да се замислят за идеи? При положение, че според тях идеалната идея е стерилно опакованата в амбалаж от техния вестник?

Advertisements

21 коментара

Filed under България, български, език, интелектуалстване, критика, литература, образование, Uncategorized

21 responses to “Интелектуалстване по български

  1. Pingback: интелектуалците в BG « Eдин аматьор пише

  2. mislidumi

    Понеже се мотая из разни български поетични кръгове, мога да потвърдя казаното от Размисли като дам примери за критични анализи, които мен като потенциален читател веднага биха отблъснали. Как да си купи човек стихосбирка, представената така:

    „Че уникалният поетичен талант на X. трудно се поддава на еднозначно дефиниране, е несъмнено – лирическата визия се движи: от лекия, игрив щрих, уловен от погледа на миниатюриста, до плътната – като сугестия и послание – образност. Нагласите се простират от екстатичното до самоироничното; любопитството към света – също: от профанно-ежедневното наблюдение до “сакралното” прозрение… Характерен стилов белег на цялата книга е и високата честота на ‘отпратките’ към емблематичен митологически или литературен герой/мотив (Тезей, Еол, Ахил, Одисей, Робинзон, Ной и т.н.), отвеждащ рецепцията към недовидените аспекти на определена психологическа “ситуация” – не толкова с цел да ‘разчете’ поновому универсалните, вечните сюжети, а заради създаването на специфична, високо сугестивна атмосфера в текста. Този факт само донякъде иде да обясни и заглавието на книгата Y…“

    или така:

    „…фрагменти – и принципно изключващ нарастване на човешкия опит и на човечността в опита (“Тайни”). Сякаш суверената природа на съвременника е била отнета, за да му бъде после върната и живяна единствено в ситуационната схема на рекламната пауза, в ‘обработен’ вид, в който всичко носи белезите на цивилизована синтетика. А нежелаещият да се примири човек е сложил маска на Пиеро в един карнавал на привидностите, в който по-висока реалност от ‘реалността’ е жената, излизащата нощем от картината, за да изпие текилата си (“Вечна”).

    Не искам да коментирам как се отразява това интелектуалничене върху съвременната поезия. Текстове, на които силно се ръкопляска, са толкова неразбираеми, че ми се струва, че публиката ръкопляска, за да не вземе някой да си помисли, че е сборище от недодялани простаци. Любима дума: „ракурс“ 🙂 Да знаете, че най-новата българска поезия е змей, който се храни с архаизми, малко „ракурси“, многопластовост…, щото нещо ако е еднопластово е твърде елементарно за духовно възвишените. И да е много шлифовано – диамант да е и да лъщи! И да е много сериозно, защото който се смее и си позволява фриволности – айде марш при чалгарите…

    Затова призовавам всички бъдещи и настоящи поети и критици с гражданско съзнание да бойкотират българската литература с нон-сенс и лековата радост от писането. И с рецензии, които с удоволствие да чете човек под слънчев чадър 🙂

  3. Ами, хайде тогава да си изберем например пет стиха на някой автор и да се пробваме дружно да ги „рецензираме“… Или прозаична книга, после в един и същ ден, на едно и също място да пуснем т. нар. рецензии, отзиви или както искате и ще бъде весело да видим, аджеба, може ли или не може да се пише пивко за литература…
    И аз падам от коня като чета такива сложнички рецензийки, затова нарочно като се въртя по разни места с преобладаващо пишещи хора, форуми, например, говоря нарочно малко по-така… разтропано. А като прочета за Лакан, Бодриар и други, вплетени под текст на Пенчо Иванов Петров от Горно Нанадолно и простооооо… ми иде… да изляза от форума)
    Предложението ми е сериозно. Иначе вестник „Култура“ ми харесва…

  4. Мисли, ако аз бях съответният автор, нямаше изобщо да се зарадвам на подобни хвалби. И според мен точно, че никой не разбира, но се страхува да каже, че царят е гол.

    Силвия – дадено. Даже съм си го мислила, но от моя страна мога да предложа само анализ, не рецензия. Стиховете са по-лесни като по-кратки. Само че да бъде нещо, което се намира в интернет. Давайте предложения – а после трябва да се наговорим да го публикуваме в един ден, за по-голям ефект 😉

  5. абе много е интересно.
    едно време никола георгиев (сега вече гледам – професор) говореше за литературата като за тип мислене. той на това и ни учеше – принципно на нищо, само на мислене (щото за повечето хора това е нищо). същото правеше и професор (още тогава) ангушев, бог да го прости.

    с времето и аз възприех тази гледна точка. всичко друго ми иде като празно псевдо-интелектуалстване, с цел да покажеш на простите ора, че ти не си ча па толкова прос.

    аз моето дете ще го уча на нищо, т.е. да може да мисли.
    но ми се струва, че за да можеш да мислиш богато и пълноценно наистина трябва да си изчел милиарди книги.

  6. Четенето не е лошо, само по себе си. Аз лично съм пристрастна към него и наистина приучава на виждане на различни гледни точко.
    Но не съм сигурна, че непременно колкото повече четеш, толкова по-богато е мисленето. От една страна, всички грешат. А понякога очакването да поемеш всички възможни идеи води до затормозяване на мисълта. Важното, според мен, е да допуснеш съществуването на различни начини на мислене и четенето помага в това.

    Никола Георгиев… човекът-мит 🙂
    Но в последните години, доколкото имам възмножност да наблюдавам отдалеч, политическите му тревоги не ги разбирам. Разбрах, че преди няколко дни в интервю е казал, че „се подготвя смяна на кирилица с латиница и бие камбаната, че В СУ има предложение всички лекции да се четат на английски език”.

  7. lyd

    Слава Богу, аз имах късмет с учителките по литература – хем ни научиха на „правилата“, за да можем да вземаме изпити като се наложи, хем ни оставяха да мислим с главите си.

    После пък, в Шуменското Уни, изобщо никой не искаше от мен да пиша (освен някой и друг заблуден американец), така че не съм писала нищо освен писма до приятели и роднини 🙂

  8. Аз пък не си спомням много от часовете по литература в гимназията. Явно съм ги минала някак насън. Имахме голям афинитет с учителя и негласен договор, че аз имам разрешението да си чета друго в клас. И понякога го правех – така си прочетох Камю и Сартр. За интерпретациите и моето участие нищо не си спомням и с голямо любопитство бих издирила старите ми класни по литература. Но пък в часовете СИП можехме да говорим за доста по-интересни литературни неща извън обикновената учебна програма. Доста по-нестандартни български автори, за които нямаше официална интерпретация 🙂

  9. mislidumi

    Учителкте по литература са най-малкото зло. Те обикновено отразяват само написаното от мастити умове. Моята учителка по литература изобщо не беше в час с материала и това ни беше много от полза, защото можехме да мислим и сами да си кроим теории, а тя само кимаше с глава. Спомням си, че тогава много й се ядосвахме, защото аз се чувствах много неподготвена за приемния в университета, което пък изглади после бързо една частна учителка, от тези с готовите теми, които трябва малко да ги модифицираш и стават за добра оценка на приемния изпит. Сега даже много съм благодарна за безучастното отношение на учителката ми в гимназията. Така тя направи живота поносим на други съученици, които имаха други интереси и можеха да oтделят повече време и внимание на тях. Аз пък имах възможността да си пиша всичките теми върху „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин – в какви ли не аспекти и фантасмагории, с графично представяне на зависимости и последователности в сюжетите. После казах, че не ми се занимава с Дебелянов, а с фламандски поети и тя пак само си кимна с глава… Та така 🙂

  10. Val

    Я дайте наоправо към задачата – предлагам за анализ два БГ хайку опита 😉 :

    http://bobydimitrov.com/dailywtf/402/otrabotvashcho-khaiku#c001376

    Изпълняват изискванията:
    1. опити за поезия
    2. в интернет са
    2. имат контекст

    Аз няма да се включа, защото ще съм пристрастна като автор на единия опит: „Хай! Ку!“ 😉

  11. late

    е, хайде, де –
    любопитен ми е резултатът –
    де е 🙂

    привети на всички ви 🙂

  12. mislidumi

    late-ke, как всички викат „Дайте я тук, супер рецензията!“. Сложих си таралеж в гащите. Не ме бива за критик, защото съм много критична. Но мисля, че Размисли това добре го може, съдейки по професионализма и благия тон, с който списва блога.
    🙂
    Но обещавам при малко повече време за пилеене да дам и няколко положителни примера от български литературно-критични бележки, все пак не е коректно да не дадем шанс и на добрите неща.

    А пък Силвия пуши БТ, но в едно друго измерение. А този лаф само тя го разбира и на мен ми е много смешно :-P.

    Вал, имам специално отношение към кайку!-тата. Признавам, че и за се изкушавам да пиша така, но много внимавам да не става много на хайку. Ако владеех китайски, бих писала хайку в оригинал. По мое усещане избраната поетична форма е свързана с езика, на който пишем. Българският е описателно многословен – това му е силата. В заплитането, многословието, което води в задънени улици, в думи с много предтавки като „изпонаписан“, „преподреден“ и подобни, в сложни глаголни времена като примено „казано било“, „щеше да е било“, „щяло да е било видяно“… Понеже немският ми е всекидневен, мога да твърдя, че стихове на немски по горния образец не могат да се пишат. Хайку на немски пък е най-голямата отрова. Защото в немския конкретните понятия с много смисли са прекалено дълги за такава изящна форма. Друго е да кажеш една сричка, например „ми“ и тя да означава в своята краткост 100 неща, а когато я комбинираш с друга сричка с други 100 значения, престави си какво вълшебно многообразие на смисли избухва…
    Пак се отплеснах 🙂

  13. ОК, аз предлагам рецензиите, анализите или както искате ги наричайте да бъдат за разказите на този автор http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=97&LangID=1

    Предлагам също отзивите да не нахвърлят 1 800 знака, и също срокът да е една седмица, тоест следващия петък. Остава да посочите и място, където да се пуснат написаните неща.

    Мисли и думи, в друго измерение – абсолютно верно, само на такова място пуша БТ-;)

    Аз лично не бих се пробвала върху поезия – нещо нямам нужното сетиво за това, май…

  14. mislidumi

    Фундаментален въпрос с особено важно значение за литературните критики и анализи:

    Силвия, а има ли още БТ на пазара?

    😀

  15. Val

    @ мислидуми – Страшно ми хареса отношението ти към жанра хайку ( 俳句 はいく )!
    Ето едно на английски:
    Haiku, a poem
    five beats, then seven, then five
    ends as it began.

    … И аз бих искала да пробвам в оригинал – на японски. Ето един класически пример:

    An example of classic hokku by Matsuo Bashō:

    富士の風や扇にのせて江戸土産
    /fuji no kaze ya oogi ni nosete Edo miyage/

    The wind of Mount Fuji
    I’ve brought on my fan!
    A gift from Edo.

    и един също толкова класически японски и най-известен: 😉

    Bashō’s „old pond“ haiku:

    古池や蛙飛込む水の音
    (fu/ru/i/ke ya) (ka/wa/zu to/bi/ko/mu) (mi/zu no o/to)
    Оld pond.
    А frog jumps.
    Тhe sound of water.

    😀 > Макар и ти да си права за многозначността на сричката, варираща при интонирането й на китайски…

    Ще взема наистина да се пробвам – сериозно!

  16. Не съм проверявала, честно. Но когато мисли и думи се приземиш на нашенска земя, за нашата среща, обещавам ще си купя БТ и ще пием кафе, като начало, в пластмасови чаши. Може някъде в района на ФЖМК. Съгласни ли сте с предложението и който ще пише нека си каже.

  17. Вал, хайкуто е трудно дори за анализ… трябва да се познава жанра и условностите му. Но ще опитам 🙂

    Ще се опитам и с предложението на Силвия, ако ми остане време (защото, нали, за да напишеш рецензия за нещо трябва да го и прочетеш… 😉 ) Може всеки да си ги публикува в собствения блог, а ако няма, може и тук.

    Лейт, 😉 може да прочетеш тук:
    https://razmisli.wordpress.com/2008/01/10/%d0%9b%d0%b8%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80%d0%bd%d0%be-%d1%83%d0%b4%d0%be%d0%b2%d0%be%d0%bb%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b8%d0%b5-%d0%b2-%d0%ba%d0%bb%d0%b0%d1%81%d0%b8%d1%87%d0%b5%d1%81%d0%ba/
    А аз започнах вече да се притеснявам за казаното от мен!

    Също чета и харесвам вестник Култура и дори съм им пращала дарения, но точно затова много ме притеснява, че сами свиват коприненана буба около себе си и ограничават кислорода…

  18. аз наскоро имах подобен обезкуражаващ опит- попадна ми книжка на Лиотар за Постмодернизма и бях ужасно щастлива, защото подобна теория понякога ми е трудно да чета на немски, реших, че на родния ми език това не би било възможно!.. е блажени са вярващите 🙂

    самият предговор към книгата (от някаква женица с 15000 академични титли и титлички) беше толкова неразбираем, усукан и ужасно, наистина грозно сложно написан, че цели изречения прочитах по няколко пъти и съсвем честно: не можех да разбера нито дума. И знам, че проблемът не е мен, а в закодирания научен език, служещ като преграда между просветените и тези, които нямат нужното ниво да приемат тайните послания.

    Много мъчно ми стана, защото аз имам слабост към езика като такъв, към красиви конструкции, към изречения, които се прочитат сами и ти настръхва кожата от удоволствие. За подобен ефект изобщо не са нужни непознати академични формули, дори когато е поставена претенцията за определен вид труд.

  19. Pingback: Опит за хайку на японски - само опит! :) « подковата на жабата

  20. Pingback: Школски читанки « Xunap’s Weblog

  21. mislidumi

    Понеже си спомних, че тук накрая си заговорихме за хайку, реших, че е подходящо да дам и връзка към радио-разговор с хайку-виртуоза Петър Чухов. Тук да спомена, че харесвам творчеството му от ранна младост. 🙂

    [audio src="http://mediabg.eu/Nebesni_balkani_s_Petur_Chuhov.mp3" /]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s