Размишльотини

Децата – ценност или инвестиция

Advertisements

Как ви се струват тези семейни отношения:

а) Когато имаш проблем, можеш винаги да разчиташ на фамилията за помощ- на баща, майка, леля и чичо, дядо и баба, братовчеди, кръстници.

б) Когато станеш на 18, трябва или да се преместиш да живееш отделно, или да плащаш наем на родителите си.

в) Родителите ти те обичат и се жертват за вас, а като остареят, вие не ги захвърляте в старчески дом.

А можете ли да свържете всяка една от горните ситуации с по един от следните принципи за брой деца:

1) Две деца са достатъчно, за да могат да получат добър старт в живота.

2) Нито прекалено много, защото няма да можем да ги издържаме, нито прекалено малко, защото ще им бъде трудно да ни гледат като остареем.

3) Колкото повече деца е биологически възможно да се родят, толкова по-добре.

Един интересен пост на apieceofme ме размисли за семейните отношения. Постът беше за пътешествие, което само по себе си е интересно и заслужава внимание, но думите на един канадски Джеф за семейните очаквания към децата са конкретно поводът за размишленията ми. И колко нещо толкова интимно и на пръв поглед спонтанно е всъщност толкова философски закономерно. (Дори без да търся – по въпроса има написани дебели книги, например тази и тази.)

Според Джеф, в американското семейство децата на 18 са принудени да започнат самостоятелен живот, което значи работа и плащане на наем на мама и татко. А нали всички сме чували колко студени са американските родители: пари на децата си ще дадат само назаем, от малки се налага да работят, на 18 живеят отделно от родителите си, а те ги посещават само с предизвестие и дори въпрос не става баба да гледа внучето си, като разбира се също не очаква да бъде гледана на старини.

Но преди да обвиняваме американците в студеносърдечие, нали приемаме, че отношенията родители-деца са един вид икономика на биологическото възпроизводство, която е част от цялостната система. A етиката, тази, с която ние съдим семейните отношения и ценностите, всъщност се изгражда около нея. Философията на детеотглеждането във всяко общество е хармонична с културата. И макар че отношенията между родители и деца във всички общества са нещо силно емоционално, ясно е колко относителна е тази емоционалност. Доскоро и в България боят се е препоръчвал, дори като признак на родителска любов (поговорката от Библията „Който щади тоягата, мрази детето си“), а днес е отхвърлен като жестокост. Променило се е обществото, променя се и нашата оценка за отношенията, както всеки знае.

Как ви се струва например следното общество и съответни семейни порядки. Хората са бедни, но раждат колкото се може повече деца. Гледа ги майката, а всички участват изцяло в къщната работа. Родителите са боготворени и умират на грижата на порасналите си синове и дъщери, c които живеят. Красиво е, нали? И напълно в стила на изконните български ценности. В същото време коренно различно от порядките днес. Въпреки това сме склонни да го приемем като „истински българското“, защото това сме попили от литературнатa класика като модел. Идеалът, който е наложен от тази класика (елинпелинов, между другото), е идеализирането на едно отминаващо време, което обаче въпреки това все още се смята за сърцевината на българската същност. Ако днес е различно, смята се, че е заради покварата я на съвремието, я на социализма и че трябва да се върнем към истинското. A то е невъзможно. И е показателно, че дори и патриотично настроените българи, които романтизират миналите порядки, сами не избират за себе си онзи модел.

Всъщност, това, което описах, го има и днес – по света в бедните слоеве на Латинска Америка например, както и в България сред малцинствата. В този модел няма нищо романтично. Родителите раждат много деца не защото ги обичат повече, отколкото родителите на едничкото, а защото системата предполага такова свръхпроизводство. От една страна, може да има висока смъртност (но не е точно заради това). От друга страна, трябват повече работни ръце за нивата. От трета най-важна страна, обаче, силата и успехът не произлизат от индивидуалните постижения и усилия на индивида, а зависят от общността, към която принадлежи. В такова традиционно общество има значение хората, на които се опираш и техните решения и власт, така че колкото по-голяма фамилия имаш на различни позиции, толкова по-добре за теб, защото братовчеди, чичовци и дядовци ще те подкрепят безусловно. Разбира се, всичко това изисква и от теб същата безусловна лоялност към всеки член на фамилията. Означава, че ти не може произволно да се преселваш където ти скимне, да вземаш самостоятелни решения за себе си (включително за професията и оженването си), да си купуваш скъпи придобивки на своя глава, да се откажеш да издържаш родителите си, които ще живеят с теб винаги и да отхвърляш тяхната дума. Нещо като племенната албанска култура. Така че многото деца в такова общество са инвестиция, социална осигуровка за родителите. Това е обяснението, че и най-бедните семейства не се притесняват как ще изхранват многобройната си челяд, а раждат, колкото могат.

В САЩ – това студено общество – успехът на отделният човек се гради от собствените му усилия и оценка. Отношенията между родители и деца не ми се виждат коравосърдечни, защото разбирам философията зад тях. Децата още от училище се насърчават да работят, но не да се издържат, а да се учат на свързаната с това етика – отговорност, самостоятелност, организираност, разбиране на цената на парите. Освен това се смята, че така придобиват повече увереност в себе си, самочувствие, разбират смисъла на образованието, научават се да общуват и да се „оправят“ в живота. Всичко това са важни качества в едно общество, основано на индивидуалните заслуги. Aкo детето стане на 18 и не работи, това е повод за тревога, че няма да прокопса, също като стереотипа за „вечните студенти“ едно време в България, които следват с години на гърба на мама и татко. Ако ли пък детето учи, ще e в общежитието, което е студентска общност, а не място за живеене на студенти отдругаде. А ако работи и живее вкъщи, приема се за честно, че сега като пораснал човек ще участва в семейството наравно и съответно ще допринася за къщните разходи, отколкото да си живее лесния живот (хем го хранят и му чистят, хем изработените парички си ги харчи само за себе си).

А и в много случаи стереотипните ужасяващи описания на американските порядки са доста преувеличени. Родителите в САЩ всъщност влагат огромни средства и усилия за отглеждането на децата си. Не толкова за дрънкулки и скъпи дрешки, а за образование, клубове, музикални и танцови уроци, „умни играчки“, спорт и всякакви личностноизграждащи занимания. Бих казала, че обобщено, американските родители влагат много повече време и интерес в отглеждането на децата си, отколкото традиционно българските.

Да кажем, българското общество днес е по средата между американското и традиционното. Но не бих казала идеалистично, че е събрало добрите черти от едното и от другото. Например, освен че американските родители като цяло са по-заинтересувани от децата си като личности, харесва ми и фактът, че последните имат повече домашни задължения, отколкото в България. Това е част от възпитанието в самостоятелност. Харесва ми също принципът, че родителите не е необходимо да правят цял живот жертви в името на добруването на порасналите си деца (и съответно после да ги изнудват емоционално, че са правили такива жертви). Или че ако отделнитe хора не искат да имат деца, или не могат, това не се счита за аберация на човешката природа или за трагедия („Кой ще те гледа като остарееш?“).

Помня една случка с български студент, живеещ тук с родителите си. Те искаха да си купуват къща, която според него бе твърде скъпа за техните ниски доходи. Но те го контрираха: „Нали ти скоро ще завършиш и ще си намериш хубава работа. Няма да са проблем вноските.“ Той се надявал да завърши и да запраши в произволно избрана посока, но те се надявали да живеят с него.

Ясно е, че всеки ще възприема като най-топли и човешки отношенията, с които сам е израснал (или тези, с които са го индоктринирали в училище), но само исках да кажа, че емоциите са културно-обусловени животни и за всяко отношение си има културно обяснение… което може да се окаже доста впечатляващо, ако се открие 🙂 И студентската общност на apieceofme, където са дошли отвсякъде, дава наистина прекрасна възможност за такива сравнения 🙂

Advertisements