Размишльотини

Лотарията

Advertisements

Тази неделя Православната църква празнува Великден. За някои той е празник на весело настроение и събиране на роднини, за други е момент на преосмисляне на уж познатите, ежедневните неща в духовен план. Ако сте от вторите, този разказ ще ви хареса със своя различен поглед към нещо уж нормално и общоприето, към силата на множеството. При публикуването си в списание Ню Йоркър през 1948 година е предизвикал фурор и смъртни заплахи към авторката, а днес е признат за класика. Oбщото с Великден e темата за изкупителната жертва. Предупреждавам обаче, че е мрачен…

Лотарията

Шърли Джаксън
Сутринта на 27 юни беше ясна и слънчева, с топлата свежест на истински летен ден; цветята цъфтяха силно и тревата беше наситено зелена. Хората от селото започнаха да се стичат на площада, между пощата и банката, в десет часа. В някои градчета имаше толкова хора, че лотарията трябваше да се провежда два дена и да започва на 20 юни, но в това село, само към триста души, лотарията ставаше за два часа, така че можеше да почне в десет и да свърши навреме за обяд по пладне.

Разбира се, децата се събраха първи. Училището беше свършило наскоро и усещането за свобода за повечето бе още непривично; събираха се мирно, докато не се разразяваха в бурна игра. Разговорите все още бяха за класа и учителя, за книгите и наказанията. Боби Мартин вече беше напълнил джобовете си с камъни и другите момчета скоро го последваха, избирайки най-облите и гладки камъни. Боби и Хари Джоунс и Дики Делакроа – селяните го казваха Делакрой – накрая струпаха голяма купчина камъни в единия ъгъл на площада и я бранеха от набезите на другите момчета. Момичетата си стояха настрани, говореха си и поглеждаха през рамо момчетата, а малките дечица се търкаляха в прахта или стискаха ръката на по-големите си братя и сестри.

Скоро започнаха да се събират мъжете, наглеждаха децата си, говореха за посев и дъждове, трактори и данъци. Стояха заедно, далеч от купчината камъни, с кротки шеги и усмивки вместо смях. Жените, с избелели домашни рокли и жилетки, дойдоха скоро след мъжете си. Поздравяваха се и си разменяха клюки, докато се насочваха към съпрузите си. Застанали до тях, жените скоро започнаха да викат децата си, а те идваха с неохота след третия или четвъртия път. Боби Мартин се сниши под ръката на майка си и избяга със смях към купчината камъни. Баща му извика рязко и Боби дойде веднага, застанал между баща си и по-големия си брат.

Лотарията се водеше – както и танцовите вечеринки, младежките сбирки и програмата за Хелоуийн – от Мистър Съмърс, който имаше време и енергия да се посвещава на обществени дела. Беше кръглолик и засмян, занимаваше се с въглища и хората го съжаляваха, защото нямаше деца, а жена му бе кавгаджийка. Когато се появи на площада с черна дървена кутия, сред селяните се разнесе шепот, а той махна с ръка и извика: „Малко закъснение днес, хора.“ Пощальонът Мистър Грейвз го следваше с трикрако столче в ръка, което бе сложено по средата на площада, а върху него черната кутия. Селяните се отдалечиха и отстъпиха пред столчето, а когато Мистър Съмърс попита: „Някой да ми помогне?“, имаше колебание между двама души. Мистър Мартин и най-големия му син, Бакстър, се приближиха и хванаха кутията, докато Мистър Съмърс разбъркваше листчетата в нея.

Първоначалните такъми за лотарията бяха загубени отдавна, а черната кутия на столчето бе пусната в употреба още преди да се роди Стария Уорнър, най-възрастният в селото. Мистър Съмърс често повдигаше въпроса за нова кутия, но никой не искаше да разбутва традицията, наложила се дори в една черна кутия. Говореше се, че сегашната бе направена от парчета от предишната, измайсторена от първите заселници на селото. Всяка година след лотарията Мистър Съмърс подхващаше пак за нова кутия, но всеки път темата беше изоставяна без да се направи нищо конкретно. Тя ставаше все по-износена и вече не беше изцяло черна, а олющена от една страна и отдолу се показваше първоначалния й цвят, на места бе избеляла и на петна.

Мистър Мартин и големият му син, Бакстър, държаха кутията на столчето, докато Мистър Съмърс разбъркваше надълбоко листчетата с една ръка. Тъй като голяма част от ритуала беше забравен или отхвърлен, Мистър Съмърс бе успял да замени някогашните дървени тресчици с листчета. Тресчиците, казваше той, са били приемливи докато селцето е било малко, но сега, с население над триста души и перспективи за повече, трябваше нещо, което се побира по-лесно в черната кутия. Вечерта преди лотарията Мистър Съмърс и Мистър Грейвз бяха приготвили листчетата и ги бяха сложили в кутията, а нея в сейфа на въглищната компания на Мистър Съмърс, заключена, докато той не я занесе на площада следващия ден. През остатъка на годината кутията бе прибирана, понякога на едно място, друг път на друго; веднъж прекара цяла година в плевника на Мистър Грейвз и друга година на пода в пощата, а понякога бе отнасяна в смесения магазин на Мистър Мартин, на лавицата.

Имаше известни процедури преди Мистър Съмърс да открие официално лотарията. Трябваше да се направят списъци – на главите на семейства, на главите на домакинства, членовете на всяко домакинство в отделните семейства. После идваше клетвата, която Мистър Съмърс трябваше да произнесе пред пощальона като администратор на лотарията; едно време, помнеха някои, имаше кратък напев, произнасян от администратора, нещо като формален напев без мелодия, надлежно изрецитиран всяка година. Според някой, когато администраторът го е казвал или пеел, заставал така, че другите си мислели, че ще минава сред множеството, но преди доста години този ритуал бе изоставен. Имало е също и ритуален поздрав от администратора към всеки, приближил се да тегли, но това също се бе променило с времето и сега се смяташе само, че той трябва да се обърне и говори с всеки приближил се. Мистър Съмърс беше доста добър в това; в своята бяла риза и работен панталон, с ръка положена леко върху кутията, той изглеждаше много намясто в разговора си с Мистър Грейвз и двамата Мартин.

Точно когато Мистър Съмърс остави разговора и се обърна към селяните, Мисис Хътчинсън притича по пътеката към площада, с жилетка метната върху раменете, и си намери място отзад. „Направо забравих кой ден е,“ каза тя на Мисис Делакрой наблизо и двете се засмяха тихо. „Мислех, че моят подрежда дървата отзад и като погледнах, децата ги нямаше, сетих се, че е 27 и дотичах.“ Тя изтри ръцете си в престилката и Мисис Делакрой каза: „Ама не си закъсняла, отпред още говорят.“

Мисис Хътчинсън проточи врат над тълпата и видя мъжа си с децата отпред. Тя потупа Мисис Делакрой по ръката за довиждане и започна да си проправя път напред. Хората доброжелателно й правеха място да мине, а двама-трима отбелязаха, с глас, който да бъде чут наоколо, „Ето я и Мисис Хътчинсън“ и „Бил, тя пристигна все пак“. Мисис Хътчисън протегна ръка към мъжа си, а Мистър Съмърс отбеляза: „Мислех, че ще трябва да започнем без теб, Теси.“ Мисис Хътчинсън се засмя: „Няма да си оставям чиниите в мивката, нали, Джо?“ и тих смях се разнесе сред тълпата, докато хората се наместваха след пристигането на Мисис Хътчинсън.

„Е,“ каза сериозно Мистър Съмърс, „мисля, че трябва да започваме и да го свършваме, че да си продължаваме работата. Някой да липсва?“

„Дънбар,“ казаха някои. „Дънбар. Дънбар.“

Мистър Съмърс провери листа. „Клайд Дънбар,“ каза. „Да, той си счупи крака. Кой тегли за него?“

„Аз, мисля,“ каза една жена и Мистър Съмърс я погледна. „Съпруга тегли за съпруг,“ каза. „Нямаш ли някое момче да тегли вместо тебе, Джейни?“ Макар че Мистър Съмърс и всички в селото знаеха много добре отговора, администраторът бе длъжен да запита формално. Мистър Съмърс изчака отговора с израз на любезно внимание.

„Хоръс още няма шестнайсет,“ каза Мисис Дънбар със съжаление. „Май трябва аз да замествам моя тази година.“

„Така,“ каза Мистър Съмърс. Той отбеляза в списъка. После попита: „Момчето на Уотсън тегли ли тази година?“

Високо момче в тълпата вдигна ръка. „Тук,“ каза. „Аз тегля за мен и майка ми.“ Той премигна притеснително и наведе глава, когато няколко гласа додадоха: „Дорбо момче, гледай ти.“ „Друго е майка ти да има мъж, който да я отмени.“

„Е,“ каза Мистър Съмърс. „Май всички са тук. Старият Уорнър дойде ли?“

„Тук,“ обади се глас и Мистър Съмърс кимна.

Внезапно шъткане обхвана тълпата, когато Мистър Съмърс прочисти гърло и погледна списъка. „Готови? Започвам да чета имената, първо главите на семейства, мъжете идват и теглят листче от кутията. Дръжте затворено листчето в ръка, докато не са изтеглили всички. Нали еясно?“

Хората го бяха правили толкова пъти, че само половината слушаха наставленията. Повечето мълчаха, облизваха устни и не се оглеждаха. Тогава Мистър Съмърс вдигна длан и каза: „Адамс.“ Един човек се освободи от тълпата около себе си и се приближи. „Здрасти, Стив,“ каза Мистър Съмърс. „Здравей, Джо.“ Двамата се усмихнаха един на друг нервно и без хумор. Тогава Мистър Адамс се пресегна и извади от кутията сгънато листче. Стисна го в крайчеца и се обърна да се върне припряно на мястото си в тълпата, малко встрани от семейството си, без да поглежда надолу в ръката.

„Алън,“ каза Мъстър Съмърс. „Андерсън… Бенъм.“

„Като че ли едната лотария свършва и след нея почва друга,“ каза Мисис Делакрой на Мисис Грейвз там някъде отзад.

„Все едно че предната мина преди седмица.“

„Толкова бъро минава времето, наистина,“ каза Мисис Грейвз.

„Кларк… Делакрой“

„Ето го моят,“ каза Мисис Делакрой. Тя спря дъха си, докато мъжът й излезе напред.

„Дънбар,“ каза Мистър Съмърс и Мисис Дънбар пристъпи със сигурна крачка към кутията; една жена каза: „Давай, Джейни,“ а друга добави: „Ето я.“

„Сега сме ние,“ каза Мисис Грейвз. Тя наблюдаваше Мистър Грейвз, докато той пристъпи към кутията отстрани, поздрави със сериозност Мистър Съмърс и избра ивица хартия от нея. Вече навсякъде в тълпата бе пълно с мъже, хванали малката сгъната хартийка в големите си длани и ги обръщаха на всички страни. Мисис Дънбар и двамата й сина стояха заедно, тя хванала листчето.

„Харбърт… Хътчинсън.“

„Отивай, Бил,“ каза Мисис Хътчинсън и около нея се засмяха.

„Джоунс.“

„Ама казват,“ обърна се Мистър Адамс към Стария Уорнър до него, „че онези в северното село мислят да се откажат от лотарията.“

Старият Уорнър пръхна. „Ненормални глупаци,“ каза. „Ако ги слушаш младите, нищо не им е угодно. Още малко и ще искат да се връщат в пещерите, никой да не работи и така да живеят. Имаше една поговорка, ‘Юнска лотария, реколта голяма’. Още малко ще почнем да ядем готвен лапад и жълъди. Винаги е имало лотария,“ добави той раздразнено. „Достатъчно ми е, че гледам там отпред младия Джо Съмърс как се шегува с всички.“

„На някои места вече са премахнали лотарията,“ каза Мисис Адамс.

„Нищо хубаво няма да излезе от това,“ каза Стария Уорнър твърдо. „Една камара глупаци.“

„Мартин.“ Боби Мартин видя баща си как излиза напред. „Овърдайк… Пърси.“

„Да минава по-бързо,“ каза Мисис Дънбар на големия си син. „По-бързо да е.“

„Още малко и свършват,“ каза той.

„Приготви се да изтичаш да кажеш на татко ти,“ каза Мисис Дънбар.

Мистър Съмърс извика своето име, пристъпи право напред и избра листче от кутията. После извика: „Уорнър.“

„Седемдесет и седем години съм участвал в лотарията,“ каза Стария Уорнър като минаваше през тълпата. „Седемдесет и седми път.“

„Уотсън.“ Високото момче пристъпи непохватно през тълпата. Някой каза: „Не се стеснявай, Джак,“ а Мистър Съмърс му рече: „Спокойно, синко, не бързай.“

„Занини.“

След това настъпи дълга пауза, бездиханна пауза, докато Мистър Съмърс, вдигнал листчето си нагоре, каза: „Добре.“ За момент всички замряха, а после всички листчета бяха отворени. Внезапно всички жени заговориха едновременно сподавено. „Кой е? На кой се падна? Дънбар ли е? Уотсън?“ После гласовете заговориха: „Хътчинсън е. Бил. На Бил Хътчинсън се падна.“

„Иди кажи на баща си,“ каза Мисис Дънбар на големия си син.

Хората се оглеждаха да видят семейство Хътчинсън. Бил Хътчинсън стоеше тихо, загледан в листчето в ръката си. Изведнъж Теси Хътчинсън извика на Мистър Съмърс: „Ти не му даде достатъчно време да си избере което листче иска! Видях те. Беше нечестно!“

„Дръж се коректно, Теси,“ извика Мисис Делакрой, а Мисис Грейвз добави: „Всички имахме еднакъв шанс.“

„Мълчи, Теси,“ каза Бил ХЪтчинсън.

„Е,“ каза Мистър Съмърс. „Всичко мина доста бързо. Сега трябва да побързаме малко, за да свършим навреме.“ Той погледна другия списък. „Бил,“ каза, „ти тегли за семейство Хътчинсън. Има ли други домакинства в семейството?“

„Дон и Ева,“ извика Мисис Хътчинсън. „Дай им и те да си опитат късмета.“

„Дъщерите теглят със семейството на съпруга, Теси,“ каза меко Мистър Съмърс. „Знаеш това, както и всички останали.“

„Не беше честно,“ каза Теси.

„Май не, Джо. Дъщеря ми тегли с мъжа си, така е. Нямам други в семейството освен децата.“

„Значи, като семейство теглиш ти. И като домакинство теглиш също ти. Нали.“

„Така е.“

„Колко деца са, Бил?“ попита формално Мистър Съмърс.

„Три,“ каза Бил Хътчинсън.

„Бил, Нанси и малкият, Дейв. И Теси и аз.“

„Добре,“ каза Мистър Съмърс. „Хари, взе ли обратно билетчетата?“

„Мистър Грейвз кимна и вдигна листчетата. „Сложи ги тогава в кутията,“ нареди Мистър Съмърс. „Вземи билетчето на Бил и го сложи в кутията.“

„Мисля, че трябва да го повторим отначало,“ каза Мисис Хътчинсън, възможно по-тихо. „Казвам ти, че не беше честно. Не му даде достатъчно време да избира. Всички видяха.“

Мистър Грейвз беше избрал пет листчета и ги сложи в кутията, пусна всички останали на земята, а лекият ветрец ги хвана и ги отвя.

„Слушайте,“ каза Мисис Хътчинсън на хората наоколо.

„Готов ли си, Бил?“ каза Мистър Съмърс. И Бил Хътчинсън, след бърз поглед към жена си и децата, кимна.

„Не забравяйте,“ каза Мистър Съмърс. „Вземете листчетата и ги дръжте сгънати докато всеки не си изтегли. Хари, помогни на малкия, на Дейв.“ Мистър Грейвз взе ръката на детето, което го последва само до кутията. „Вземи листче от кутията, Дейви,“ каза Мистър Сърмъс. Дейви пъхна ръката си в кутията и се засмя. „Вземи само едно листче. Хари, дръж му го ти.“ Мистър Грейвз хвана ръката на детето и взе листчето от стиснатия юмрук, държа го, а малкият Дейв стоеше до него и го загледа с почуда.

„Сега е Нанси,“ каза Мистър Съмърс. Нанси беше на дванайсет и нейните съученици дишаха сподавено, когато тя отметна полата си и гразиозно взе листче от кутията. „Бил малкият,“ каза Мистър Съмърс и Били, с червено лице и натежали крака, почти събори кутията като си взимаше хартийка. „Теси,“ каза Мистър Съмърс. Тя се поколеба за момент, погледна наоколо предизвикателно, а после стисна устни и се приближи до кутията. Грабна хартийка и я сложи отзад.

„Бил,“ каза Мистър Съмърс и Бил Хътчинсън се пресегна и опипом потърси, а накрая извади ръка с последното листче в нея.

Тълпата утихна. Едно момиче прошепна, „Дано не е Нанси“ и шепотът стигна до крайчеца на тълпата.

„Не е като преди,“ каза Стария Уорнър. „Хората не са като преди.“

„Добре,“ каза Мистър Съмърс. „Отворете хартийките. Хари, отвори на Дейв.“

Мистър Грейвз отвори листчето и тълпата въздъхна, когато той го вдигна нависоко всички да видят, че е празно. Нанси и Малкият Бил отвориха своите едновременно, двамата грейнаха засмени и с вдигнати листчета се обърнаха към тълпата.

„Теси,“ каза Мистър Съмърс. Настъпи пауза и тогава Мистър Съмърс погледна Бил Хътчинсън, а той отвори листчето си и го показа. Беше празно.

„Теси е,“ каза Мистър Съмърс с притаен глас. „Покажи листчето й, Бил.“

Бил Хътчинсън отиде до жена си и отскубна листчето от шепата й. То имаше черна точка, същата черна точка, която Мистър Съмърс беше отбелязал предишната вечер с тъмния молив в офиса на въглищната компания. Бил Хътчинсън го повдигна и тълпата се развълнува.

„Добре,“ каза Мистър Съмърс. „Нека да свършваме бързо.“

Макар че селяните бяха забравили ритуала и бяха загубили черната кутия, те помнеха за какво служат камъните. Купчината, приготвена преди това от момчетата, бе готова. По земята имаше камъни, имаше и отвени листчета. Делакрой избра камък, който бе толкова тежък, че трябваше да го вдигне с две ръце и се обърна към Мисис Дънбар. „Хайде,“ каза тя. „Побързай.“

Мисис Дънбар имаше дребни камъни в двете си ръце. „Не мога изобщо да тичам. Отивайте напред вие, аз ще ви настигна.“

Децата вече бяха взели камъни. Някой даде на Дейви Хътчинсън няколко камъчета.

Теси Хътчинсън сега беше в центъра на опразнено място и беше вдигнала ръце пред себе си, докато селяните настъпваха към нея. „Не е честно,“ каза. Един камък я удари по главата, отстрани. „Старият Уорнър повтаряше, „Хайде, хайде всички.“ Стив Адамс беше най-отпред, а Мисис Грейвз до него.

„Не е честно, не трябва така,“ изкреща Мисис Хътчинсън и всички се нахвърлиха върху й.

© Shirley Jackson & The New Yorker, превод Ели Иванова. Всички права запазени. Може да се използва само за образователни цели.

Advertisements