Размишльотини

Аз пък харесвам Бай Ганьо

Advertisements

Ето един пример на стереотип, създаден от любимия ми Алеко. Бих казала, че от всички класически български автори Алеко ми е най-близо до сърцето. (Добре, на едно място е с Йовков, Светослав Минков и някои други. ) Идеалист, градски човек с разбиране на природата, пътешественик и мислещ космополитно. А пък отгоре на това ми се падна на кандидатстудентския изпит. Как да не го харесвам? 🙂 Сигурно ако беше жив днес щеше да бъде политолог.

Въпреки това си мисля, че Бай Ганьо е хиперболизиран негов ужас за това как традиционните български манталитет не може да се съвмести с цивилизования (тоест европейския). И е имал чувство за докачливост от това как европейците (или частния им случай американците) не ни зачитат като отделна достойна нация, ами ни слагат в кюпа на Турция и по негово усещане, с основание. Помните ли например случката от До Чикаго и назад, в която Алеко и компания пристигат на Елис Айлънд на път за Чикагското изложение? И когато митническият чиновник изпитва трудности да определи националността им, за да ги регистрира надлежно? В края на краищата след момент на недоразумяване дали са руснаци или унгарци ги записва като турци. Всъщност, оказва се, че в действителност са ги записали съвсем правилно като българи. Просто Алеко е изразил художествено чувството си за недостатъчност с такъв изкълчен пример на недооцененост от страна на чиновника. Признавам си, че това ми прилича на скептицизма, с който и аз гледам на българското, в опозиция на ентусиазираното национално гордеене. И все пак.

Разбира се, аз самата не бих препоръчала Байганьов подход на никого. Бай Ганьо, за разлика от чувствителния за различното Алеко, изобщо не се интересува от това, което наблюдава около себе си, нито се опитва да го разбере по негови си критерии. Aз самата, като въплъщение на Алековия контра-анти-герой на Бай Ганьо (в бившето ми битие на студент в чужбина) бих казала, че разбирам за какво говори авторът.

Въпреки това Бай Ганьо обира симпатията ми. Предприел е приключението да завоюва Европа, дори да открива Америка, чрез розовото си масло. Не е отишъл при европейците да купува ум, като студентчетата, а е отишъл да им продава мускали. Самото положение на пътешественик сред тях, на техен откривател чрез въжделена от тях стока – и то такава, която си играе с чувствените им импулси, розовото масло – го поставя в изгодно положение. От позиция на комерсиалната си притегателна сила той не се чувства длъжен да се съобразява с техните порядки, защото владее нещо желано, с което ги съблазнява и което е в състояние да им продаде. Маркс и Фройд се срещат фатално в Байганьовата критическа теория на фетишизма.

Всъщност понеже не се гордея пред света с българските светли образи, по същия начин не изпитвам отговорността да се срамувам и от тъмните.

Advertisements