Чудя се понякога, особено тези дни, дали да толерирам студентския мързел или глупост. Дали да пиша по-висока оценка на тези, които са се трудили честно, но са нямат достатъчно способности или на тези, които имат способностите, а ги оставят да закърняват. Ако пиша оценка само за способности, какво общо би имала тази оценка с преподаваното от мен. Студентът си е имал способностите и преди. Оценката би трябвало да бъде за това как и доколко го е променило наученото чрез мен. Наистина, без способности наученото ще е по-малко, обаче пък ще е точно на базата на преподаването, на моя труд, интелектуалната среща с това, което аз съм им подготвила.
Освен това имам и други дилеми – как да проверя, че студентите наистина са вложили усилия? Със сигурност не могат да преписват, защото им давам такива задачи, които не могат да се препишат отникъде. Трябва да вложат мисъл, знание и да го приложат към една много специфична ситуация, която аз съм им дала. Може евентуално да препишат един от друг, но и това лесно се забелязва. Въпреки това имам много и куриозни случаи на преписали от интернет. Питам се, толкова ли е далеч от мисълта им как личи от сто километра. Дори и да не ми е попадал сайта, с два клика може да се издири. Има сайтове за готови есета, от които някои студенти купуват работи. Но и професорите се абонират за тях, за да проверяват. Дори университетът е направил колективен абонамент. Има и сайт само за преподаватели, нещо като банка за студентски работи. Преподавателят пуска в него предаденото и после други хора могат да проверяват дали техни студенти са чопвали от някое офлайн. Аз нямам такива проблеми, никой друг не преподава точно моето и не дава моите задания. А когато студенти креативно „приспособяват“ чужди писания (обикновено от интернет) към своите съчинения има административна процедура, двойка, предупреждение за изключване.
Но може и усилията им да са само собствени и въпреки това може да са малко или да ми е трудно да ги измеря. Може с много малко усилие да са постигнали нещо приемливо, но не максималното, на което са способни. В идеалния случай би трябвало способните студенти да се развиват, а не да приложат малка хватка с ум и да отметнат задачата. Затова най-големят ми кошмар е как да съм сигурна, че студентът наистина научава нещо ново, а не преминава през класа без той да го промени. Обикновено усещам такива ситуации, но не (мога да) направя нищо за това. Не че не се опитвам да ги мотивирам, но проблемът им е принципен, защото и с другите часове, преподаватели и предмети правят същото.
Студентите могат да бъдат и глуповати, но упорити. Не знам дали това е, което предпочитам като по-малко зло. Имам такива, които не са надарени, но идват непрестанно на консултация, преследват ме по имейл да одобрявам всяка тяхна стъпка, само и само да постигнат изискванията за отличен. С триста зора. Принудена съм да го давам, защтото трудът им е честен, а резултатът – отговарящ на поставените от мен критерии, но остава да ме гложди скептицизъм за смисъла на оценката.
Имам гениални студенти, при това работливи, които обаче се нагърбват с твърде много амбиции и в момент на натрупана работа „прегарят“ и накрая махват с ръка; не им пука как ще се справят. Мога също да махна с ръка и да си кажа, негов проблем, щом не се е постарал за перфектно завършване, значи това не го интересува толкова много и оценката го устройва. Но все пак не е честно старателният глупак да получи повече от умния мързеливец. В края на краищата, един ден като завърши, умният ще може да се справя по-добре в сложни реални ситуации, отколкото от глупавия, независимо от положените старания в студентството. Ако единият е наказан с ниска оценка, започва работа с по-нисък старт и оценката е невярна информация за нивото му.
И самото наличие на диплома може да е обвиняващо доказателство. Има студенти, които са не дотам умни, не особено старателни, или може би имат лични проблеми и отговорности (има такива, които работят прекалено много, за да се издържат), но криво-ляво завършват. По принцип не може да получат диплома само с тройки, но намират начин да се промушат през системата. На такива студенти оценките няма да са им от помощ в бъдеще, но те не се интересуват от нещо повече от просто диплома, а после ще си намерят някаква рутинна работа и лесно могат да изпаднат зад борда при безработица и други социални катаклизми, когато се иска да си умел, умен, с креативен опит, да можеш да мислиш. А те нямат нито един от елементите, който да компенсира липса на друг.
Не се оплаквам от студентите по принцип, тези описани случаи са крайни. Но по този повод си мисля, че преподаването на ниво „най-ниските способности“ е погрешно, демотивиращо способните и амбициозните и непомагащо и на най-мързеливите и неспособните. С такова преподаване дори и неспособните не биха се научили да преодолеят границата на интелектуалния си комфорт, да излязат от собствената си мисловна рутина и да научат в края на краищата нещо ново, по-голямо от това, което вече знаят. А за умните е носене по течението и убийство на творческа енергия чрез задушаване, което би трябвало да бъде морално подсъдно.
Размишльотини 
Струва ми се, че дилемата „умни или работливи“ няма разумно решение. Винаги съм залагал на умните, въпреки че системата на оценяване не ги толерира много, ако не им се иска да работят. Права си, че в дългосрочен план те все пак най-вероятно ще се справят по-добре.
Най-сложното в цялата история е да се разбере доколко индивидуалните особености на даден студент имат значение. Примерно ако работи по 5 часа на ден за да има с какво да си плаща таксата за университета, това би трябвало да му спечели малко симпатия сред преподавателите, но пък не може да му купи високи оценки. Често ми се струва че оценяването на ‘curve’ което вероятно не се случва в твоята специалност е най-малката от всички злини, но все пак е голяма злина: да сравняваш студентите един с друг е както мъдро (понеже след университета те ще бъдат постоянно сравнявани един с друг) така и жестоко, понеже всеки от тях има собствена история.
дощя ми се да бъда твой студент!
наистина!!
и конкретно по темата: съм за креативните, дори и леко мързеливи и неизпълняващи конкретните задачи, студенти. тях съм се опитвала да задържа в аудиторията, да ги стимулирам да проявят тази си креативност. колкото до глупавите-трудолюбиви – тях, ако мога поне малко да поразчупя и извадя от шаблона на трудолюбивото пчеларство, да ги накарам поне за момент да излязат от заучениет клишета и да проявят собствена мисъл – значи – работата ми е била успешана 🙂
разбира се, за да се случи всичко това, трябва време и много-много енергия, без да броим задължаващите и връзващите ръцете ни понякога административни и под. наложени от системата условности, които всъщност са най-голямата пречка.
Много интересни разсъждения. Препоръчвам ти, ако още не си, да се обърнеш към доцимологията – науката за оценяването. На мен като студент ми помогна много, при стратегиите ми на представяне на изпит (интелектуален тип cheating един вид), те за това и в 4ти курс ни я преподаваха сигурно 🙂 Така ще можеш да си дадеш отговор на доста от въпростите ти за „оценяването“ и поставянето на „бележки“, което са две съвсем различни неща.
„Но все пак не е честно старателният глупак да получи повече от умния мързеливец.“ – Значи ти си имала време, семестър-два, за да видиш някакви заложби у този човек, оценяваш качествата му, но не можеш да сложиш бележка на нещо, което не е демонстрирано на практика.
Не знам дали успявам да се изразя добре, но ти не си там, за да оцениш нещо което евентуално съществува.
Можеш да оценяваш различни неща, но в крайна сметка бележката в бележника/студентската книжка може да отразява само демонстрираното от студента и търсено от преподавателя и материала.
Негативите са си за сметка на мързеливеца, нещо което сама си казала – „Ако единият е наказан с ниска оценка, започва работа с по-нисък старт…“ Ако е искал друго е трябвало да го демонстрира.
„В края на краищата, един ден като завърши, умният ще може да се справя по-добре в сложни реални ситуации, отколкото от глупавия, независимо от положените старания в студентството.“ – тук категорично няма да се съглася. Живота е пълен с посредствени хора, които обаче са достатъчно пробивни и избутват дори активните интелигентни хора. Страната ни си е умряла за пример в случая 😉
Не знам извън България как е, но тук оценките от университета нямат голямо значение извън научните среди. Или ако няма да правиш университетска кариера, а искаш професия, с която да излезеш на трудовия пазар, никой работодател не те пита с какви оценки си, а се интересува от това какво знаеш и можеш, какви проекти си правил (дори университетски). Например в ИТ сферата голяма част от фирмите подлагат кандидатите на тестове, т.е. техен изпит, не разчитат на това как те е оценил университета.
Но моята гледна точка е на студент и оценяван, и май се отклоних от твоите впроси. А ти си от другат страна 😉 и предполагам за теб е важно правилното оценяване, защото това е част от професията ти. И аз като оценяван мога да кажа, че е много приятно когато се чувстваш правилно оценен. Освен това съм от не толкова гениалните, но старателни студенти и ми е приятно когато ми оценят старанието :). И май е по-добре да дам пример. Какво правеха моите преподаватели по предмети със субективно оценяване като рисуване и моделиране- всички си носеха нещатата, нареждаха се в една зала и преподавателя оценяваше на база сравнение, т.е. определя най-добрите и те получаваха най-високата оценка (не задължително 6-ца), всички останали получаваха по-ниски оценки пак по групи. Така и студентите не могат да се сърдят, защото колкото и да си харесваш твоите работи, виждаш че Веско(например) има 6-ца, а неговите неща са супер, твоите не чак толкова и естествено ти заслужаваш по-ниска от неговата оценка.
Nico, Аз също мразя curve и не го прилагам, но и той не разрешава проблема: моята дилема е как да формулирам самата оценка още преди да я сравнявам с другите… А дори и да го прилагах, винаги има и такива, които са се справили по всички показатели. Моят трик е да се опитвам на базата на показаното в клас да отгатвам индивидуалните способности: ако реагират адекватно на дискусията, значи си ги имат и евентуалният проблем би бил другаде.
Late, И на мен умните макар и мързеливички са ми симпатични и обикновено им пиша хубави оценчици… Но пак се питам как да променя нещата с тях, защото иначе едва ли не хвърлят парите си на вятъра като не се облагодетелстват от моя час. Както казва Нико, може проблемът да е с прекалено малкото време, което действително имат на разположение. А ти защо не напишеш нещо за твоите преподавателски приключения? 😉
Пипи, права си, но все пак субективно погледнато не ми е комфортно (още повече, че някои умници се оказват и с повече житейски отговорности). Но и изпитите, които им давам не са онези нашите устните, а са писмени и индивидуални задачи и тези стратегии имат по-малко приложение. Например един невероятно умен студент, който дори завърши миналата година, ми е дал една много сладка и хубава писмена работа, на която много се зарадвах заради интересното мислене. Но като я преглеждах забелязах, че прави една дребна техническа грешка, която обаче обръща наопаки цялото му построение. Беше късно да му я връщам да поправи грешката. Та от този род…
Иначе, за пробивните посредствени, които избутват интелигентните, може да го правят на друг принцип, а не точно заради умението да се справят със сложни ситуации креативно 😉 Примерно връзки…
Ани, и тук е така до голяма степен, за съжаление, но в хуманитарните специалности няма конкретен изпит, на който да бъдат подложени кандидатите за дадена работа и нещата са по-широко поставени; искат се рекомендации от преподаватели и предишни работодатели, които да дадат представа от кандидата за по-дълъг и нестандартен период от време. Но оценките имат значение ако студентът кандидатства за някаква стипендия, за проект, за по-нататъшно обучение и особено за заветните силноконкурентни специалности право и медицина, които се учат след първото висше образование…
Интересно ми е това, което казваш като твой студентски опит, сигурно си завършила изкувство. Аз за оценка на творчески продукт не съм веща, там критериите сигурно са други (и все пак, сравняване? ама нали е творческо? Аз не разбирам тази област, но лично бих оценявала след индивидуална дискусия със всеки студент, да ми обясни всеки какво е имал предвид 😉 ) Харесва ми обаче възможността студентите да си виждат работите, на мнение съм, че голяма част от процеса на научаване протича така (но оценките според тукашните правила са лична информация и не могат да се обявяват общо без съгласие на всеки).
Златната среда в случая трудно се постига.
Мисля, че на упоритите, но не толкова интелектуално надарени трябва да им се дава достатъчно, а именно креативните и талантливи студенти, било то и мързеливи, да бъдат по-мотивирани за бъдещето си развитие с по-добър резултат. Самата аз съм попадала и в двете крайности на твоята ситуация. Тъъй като уча в икономическо училище и голяма част от специалностите са ми свързани с математика, към която аз изпитвам откровена алергия. Просто не ми е в кръвта. Истината е, че хитрувам и преписвам до 4-ка. Много мои съученици са ме питали „Защо не преписа за отличен?“ – отговора винаги е бил един и същ – смятам, че не е честно спрямо тези, които знаят за отличен и могат за отличен.
Но от друга страна по някой хуманитарни науки съм била на ръба да получа оценката на трудолюбивият глупак, само защото съм проявила тежка форма на мързел. Учудващо е, че точно тогава си търся правата, защото за разлика от мен по отношение на точните науки, упорития, но не толкова умен ученик не се навежда и не се задоволява с по-ниска оценка от отличен.
Това е моето мнение – някак си трябва да се намери златната среда на оценяването.
Иначе казаното по-горе е така – в България никой не се вглежда в оценките, всеки търси знания, умения и качества.
Пожелавам ти успех в разрешаването на тази дилема.
Аз съм много против да се поощрява старанието.
Хубаво, пишеш хубава оценка на някой, щото си е скъсал задника от учене, обаче е факт, че той знанията за тази оценка ги няма….
На кой правиш лоша услуга?
Старанието трябва да се поощрява… какво му е лошото? 😉
Всъщност аз не пиша оценка за ученето; не са изпити като в България, научиш, изпееш, дай си книжката. Аз оценявам продукт, в който се е вложило мислене. Примерно студентите пишат в блог по темата на курса, защитават някаква позиция, пишат писмени работи на някаква тема или зададена от мен, или избрана от тях самите (но свързана с това, което дискутираме, разбира се), участват в дискусия, правят презентации и подобни. Ученето тук е необходимо като подготовка, за да си подготвят „продукта“, но аз не го виждам нито мога да го преценя само по себе си колко е. То ме интересува само в случай, че се окаже, че за подготовката на даден продукт ученето е прекомерно и затова не е реалистично да го подготвят. А старанието е необходимо за тези добри резултати, да. Примерно студентът от горния пример, ако беше вложил малко повече старание и внимание, при интелигентността си, нямаше да допусне тази глупава техническа грешка, при която цялата му писмена работа и изводите да се окажат безсмислени… От друга страна студентите с по-малко възможности също могат да достигнат до добри резултати чрез много труд. Резултатът е измъчен, не така креативен като при умните, но в края на краищата отговаря на критериите, които аз самата съм поставила предварително. Така че по тези условия и те трябва да получат съответната си оценка.
Знам, че ми е рано да се намесвам тук в ролята на..специалист :), затова да си кажа скромното мнение като студент и то съвсем в начален етап на следването.
Не виждам нищо смущаващо в това да се оценяват реално крайните резултати. Най-сигурният начин да се постигне обективност при оценяването е именно на базата на крайните резултати. Ако преподавателят оценява, съобразявайки се не само с продукта от работата на студента, но и с това какъв потенциал има той, колко много би могъл да постигне ако положи малко повече усилия, рискува се да се спусне по една плоскост, по която ако-тата стават твърде много и опасността от субективизъм при оценяването нараства значително. Така и неофициално се подкрепя мързела и безотговорността на студента към работата му, не трябва да се допуска това според мен.
С риск да се отклоня малко от темата ще споделя още едно нещо тук във връзка с това, че най-сигурния начин е да се оценява резултата. Още в самото начало на следването ми, първи семестър, имахме за задача да напишем по едно научно есе. Моето беше сред малкото с най-висока оценка. Проблемът беше, че до този момент бях пропуснала някои от упражненията и съответно преподавателите по дисциплината нямаха впечатления от мен. Когато написах есето, веднага решиха, че не е възможно да е мое, ‘твърде добро било за първокурсник’, казаха ми го в прав текст. Но понеже нямали доказателства, оценката си остава. Та резултатът от цялото преживяване беше, че хем се бях постарала да напиша есето, което не беше задължително, оказа се, че съм се справила много добре, но вместо това да ми донесе позитиви стана тъкмо обратното – трябваше да им докажа, че не съм това, което се съмняват, че съм; да се боря с подозренията им. Разбира се развръзката беше добра. След това и на изпита и преди това с работата и поведението си успях да ги убедя, че грешат. Идеята ми беше, че справедливият начин да се оцени един студент е на база на показани резултати. Съображения от рода на потенциал и предположения за дадения човек най-малкото не са надеждни.
„Старанието трябва да се поощрява… какво му е лошото?
Ами лошото му е, че е субективизъм в оценяването.
Ти като преподавател изискваш от хората срещу теб да знаят предадения материал (няма значение от естеството), да могат да го възпроизведат (стига ропот срещу това), и това да могат да го синтезират и анализират. Научиш ли ги на последните две не би трябвало да имаш проблеми с поставянето на БЕЛЕЖКАТА.
И аз мога да си пиша в блога и ти да го харесваш, но когато опрем до продукта, който ти предавам, а той не става, следва да оцениш и поставиш бележка на него (колкото и да не те радва), а не на представата ти за мен от блога.
Субективизъм в оценяването винаги съществува, дори да е на писмен изпит, от него не можеш да избягаш. Но е необходимо да сведеш факторите, които ти влиаят до минимум.
И за да не ставам досадна спирам с препоръката да си вземете една много интересна книжка по темата:Оценяването в училище : Доцимология / Марин Андреев . – София : Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1995 г. 🙂
Студентските ми години бяха отдавна…
Никога не съм се интересувала как ще ме оцянят. Почти през целия период на следването си в университета работех и не винаги имах време да се подготвя за изпити.
Спомням си един преподавател, който отказа да ми постави оценка 4, защото според него съм била умна и съм заслужавала повече. Скъса ме на изпита, за да ми даде шанс за висока оценка. Възползвах ли се от въпросния „шанс“? Не, изобщо не четох за поправката, тъй като 4-ката ми беше достатъчна. Нямам абсолютно никакви угризения на съвестта в тази връзка.
Разказвам това, за да подкрепя мнението си, че човек сам си поставя целите и приоритетите – може да е умен, но не амбициозен, както и глупав, но с много амбиция. Предпочитам да си общувам с хора от първия тип, но не бих ги надценила. Понякога поставянето на по-висока оценка от заслужената би могло да обиди оценявания, особено, ако е от типа умни. 🙂
Поздрави!
Пипи, там е работата, че аз не изисквам възпроизвеждане. Дори не изисквам и да се знае някакъв предаден материал. Старанието не го виждам, освен ако индиректно не разбера за него. Мен ме интересува крайният продукт (до който да, трябва да се стигне с някакъв тип учене, но той е различен). А за продукта трябва старание, за да се получи той смислен. Това, което изисквам е критическо мислене и при повечето продукти, които оценявам, цялата информация, за която съм говорила в клас може да се намери я в учебник, я във фотокопие, я в самостоятелно намерен източник. Когато те пишат term paper те трябва да откриват нещо ново, да тълкуват нещо ново за тях, да мислят. На практика доста от техните term papers са си направо удоволствие да се четат и аз самата научавам нещо от тях. Направо удоволствие е да ги приемам за равни и те да ме изненадват с нещо такова, да правим такъв интересен диалог. А старанието в такива продукти е необходимо, защото дори тъкмо като продукт всичко трябва да е изпипано. Не се заяждам за дреболии като например какъв фонт е използван, но аргументът трабва да е построен логически, фактологията проверена, да са направени изводи, за да има смисъл. За такъв случай например умни студенти не са доизпипали някои неща и със случайни технически грешки са получили много странен, погрешен резултат. Грешката е дребна, резултатът напълно погрешен. За такъв тип дилеми казвам. Може би би било интересно да пиша или поствам един такъв случай или въобще някоя студентска работа.
Ако бях в България с удоволствие бих потърсила книгата, която препоръчваш, но се страхувам, че тя не е приложима към моята система (пък и в нея става дума за училище, не за университет).
Астилар, и аз така съм се чувствала понякога, или пък оценката за мен губи стойност ако чувствам, че е подарена. Самият диалог с Учителя губи стойност. Понякога пък е ставало дума за неволна лоша случайна грешка и когато Учителят види картинката отвъд нея съм чувствала, че наистина се разбираме, имаме този интелектуален клик, в който се случва магията. След такива случаи съм била още по-стимулирана в интереса си към дадената материя и съм чувствала, че я владея, защото някакси ми се е губил страха от грешката. Все едно, дори и грешки да стават, и може да стават, те са под контрол. Не знам дали си го имала такова чувство.
Оценка по достойнство
или оценка по реални знания?
Това е вапроса. Дали е по-правилно да се оцени потенциала на даден студент (схватливостта или просто заложби по дисциплината, заложби по всички дисциплини?) или положения труд.
По света си има традиции по този въпрос и те са, че ако университета е елитен се оценява потенциала, а ако е масов се оценява труда. Това не е случайно. Попадналите в елитни университети се предполага, че са положили достатъчно усилия и от тях не се иска тъп труд, а креативност. При масата се дава равен шанс, а това означава че ВСЕКИ трябва да може стига да иска.
Според мен ако на човек със заложби се постави ниска оценка това автоматично го демотивира, защото той в качеството си на такъв, ясно съзнава собственото си превъзходство. Обратното, обче, не е вярно. Ако поставим висока оценка на талантлив но мързелив човек, това не винаги би довело до мотивация. Прочее, ясно е че такива хора се нуждаят от друг вид мотивация, а не оценката (щом така или иначе не са се потрудили за нея).
Категоричния извод е: високи оценки за умните, но не отлични + мотивация под формата на предизвикателство към интелекта или пък доверие.. Всеки човек си има струни на мотивацията и освен очевидните (пари, оценки и т.н.) съществуват други, които са индивидуални. Може някой силно да го мотивира привилегировано отношение към него, а друг да се мотивира от това, че не го дооценяват. Тук се крие и майсторлъка на преподавателя, който е решил да подпомага студентите си да се развиват. Защото има много добри лектори, които преподават брилянтно материята, но нехаят за индивидуалните нужди на студентите. Тогава оценките са най-реални впрочем.
както и да е..
нали блога е ‘размисли’ та затова и аз малко така.. хаотично:)
Но без страсти
Царевна и Ameba, благодаря за включването и съжалявам за късното появяване на коментарите ви (по някакви причини бяха попаднали в спам папката…). Aко има проблем с akismet в бъдеще, драснете мейл 😉
Съвсем не е ранно, Царевна, защото нещата винаги се научават в движение, така че добре дошла в отбора 🙂
Разбира се, че оценявам крайни резултати по определени ясни за студента критерии, макар че крайният резултат честп е междинен в някаква серия от резултати. Но мен ме интересува как е постигнат този резултат/продукт, за да мога да адаптирам критериите и евентуално да променям задачите, които да водят към дадения продукт за оценяване. Защото най-важното е какво целя с даден курс (тоест, развитие на критическо мислене на базата на някакво ново знание), и според целта измислям и задачите, които после да оценявам. Тоест, не робувам на студентският продукт като формат, а ме интересува как може да има съответствие между целите и изпитването в бъдеще. Затова и ме интересува дали има голям брой студенти, които постигат резултатите без положен труд спрямо потенциала си, защото това би означавало моят курс да не ги натоварва и да не ги променя, да не научават нищо ново от него. Тоест, те на лично ниво може и да го правят, но ако си е заложено в типа задача, проблемът е мой. Освен това понеже оценявам различни видове продукти в течение на целия курс, оценяването ми помага и да разбера какви следващи стъпки да направя и какво бих променила (виж тук има накратко някои неща за това, макар и на английски, http://en.wikipedia.org/wiki/Assessment).
Историята с есето, която разказваш е много интересна. Според мен преподавателят дал задачата есе не си е свършил работата, ако няма никакво значение дали ти си изпуснала лекциите, на които се базира и самият резултат (предполага се, че не си го научила отдругаде). Какво оценява всъщност това есе в такъв случай? Следвали ли са някакви цели, когато са поставяли задачата за есето? Много хубав пример даваш за това как една добра оценка може да постигне обратна цел! Мисля, че такива неща си заслужава да се обсъждат.
Ameba, би трябвало отговорите на двата въпроса да съвпадат, да се оценява достойнството на показаните знания. По една точка обаче не съм съгласна, че елитните университети слагат оценка на потенциала. Да, на него се разчита при преценка в случаи, когато студентите още не са имали възможност да покажат резултат, например при приема им или за участие в бъдещ проект и така нататък. Но след това от тях се очаква труд и то какъв. Разбира се, той трябва да бъде креативен, без съмнение.
Всъщност исках да изясня нещо – когато говоря за дилемата ми дали да додам на талантливите, но мързеливи студенти или да предпочета старанието на глупавите то не е защото бих ощетила първите и предпочела вторите. Оценките при мен си отговарят по принцип на предварително зададените критерии, иначе студентите с право биха протестирали. Дилемата ми е само за трудоопределимите и оценими случаи, в които ясно решение е невъзможно (примерно в случая с малката техническа грешка и като следствие грешната постановка), както и фийдбек за мен как да направя в бъдеще задачата такава, че талантливите да не я отмятат без труд, а и да е по силите на неталантливите. Защото целя развитие и от двата типа 🙂 Просто няма смисъл да създавам задача, с която да се оценява нещо, което не непременно е натрупано в резултат на моя клас.
Доскоро, надявам се 🙂
За съжаление не виждам как в българските държавни висши училища може да има място за подобни размишления. С поредните изменения в Закона за висшето образование (от 2004-та година), беше въведено изискване при атестацията на академичния състав да се отчита студентското мнение (чл.57, ал.2, т.5 от ЗВО). Какъв беше резултата в държавните висши училища (в частните уж било по-различно, не мога да кажа)? – Ами, най-висока оценка при анкетирането на студентите неизменно получават преподавателите, които са „ларж“ – при тях може да се закъснява и да се влиза и излиза от занятия когато си поискаш, оставят те на изпитите да преписваш и т.н. И – обратно – тези, които си гледат работата както трябва, които са взискателни, получават най-ниските оценки при атестирането – а от тези оценки зависи израстването ти в йерархията. И така се получи една дилема от съвсем друг характер – дали да си добрия чичко или действително да преподаваш.
Как ми се ще и моите преподаватели да са били поне малко като теб :).. Макар че съм завършила точна наука, което би могло да прави нещата да изглеждат по-лесни. И все пак не е съвсем така.
Моят опит в преподаването е съвсем скромен, но като трябваше да слагам оценки, основното за мен беше да видя, че студентите са се старали да разсъждават. Даже да не са си решили задачите, ако видя, че са се мъчили и са тръгнали по правилен път, им поставям по-висока оценка, отколкото реалното решение заслужава.
Според мен проявата на самостоятелно мислене е много важна. Освен това си мисля, че един умен човек винаги си проличава, независимо от оценките.
Ако е мързелив и си е докарал ниски оценки, вероятно ще се справи на интервю за работа по-добре от някой старателен посредствен тип. А и вероятно автобиографията му ще изглежда по-добре, така че ще го извикат на интервюто.
Мисля че и студентите одобряват такъв начин на оценяване, или поне не мога да се сетя защо не биха го одобрили.
И аз се извинявам за забавения отговор, но като не се появи веднага коментара ми спрях да проверявам.
Това, което казваш за съответствието между цели и задачи звучи много логично. Като се замисля колко от преподавателите ми го правят..отговорът е доста разочароващ. Конкретно в случая с есето написването му нямаше нищо общо със съдържанието на курса, затова и нямаше значение дали съм го посещавала. Темата беше дадена случайно след един провален опит за дискусия, при която всеки си отстояваше позицията без да изслушва останалите. Та по този повод преподавателя ни даде есето, чиято цел беше единствено да заемем някаква позиция, която да защитим аргументирано. Сравнително лесна задача за студенти, макар и първи курс, поне аз така мисля. Затова и бях толкова изненадана от факта, че преподавателите толкова са се впечатлили.
И тук се сещам за още нещо по темата за оценяването, което ми се струва важно. За ролята на предварителните очаквания на преподавателите и за занижените изисквания. В моята специалност например (педагогика) определено изискванията са сведени почти до минимум, поне това са моите наблюдения. Вярно е, че с всяка следваща година потенциалът на студентите, като че ли намалява и може би това обяснява занижените изисквания, но все пак не е редно да се сваля летвата толкова много, така се ощетяват тези, които могат и искат да постигнат повече. С това си обяснявам и реакцията на есето. Но някак много е обидно такова отношение на преподавателите. От една страна всички гръмко заявяват, че основната им цел е да ни подтикнат към развитие, израстване, но от друга, на практика изобщо не вярват, че тази цел е постижима. И най-лошото е, че тази двойнственост (идва ми и по-точна, и по-подходяща дума, но ще я спестя:) си личи, забелязва се още в самото начало и тогава спойката между преподавател и студент няма как да се получи, а оттук и ефективността на работата им намалява.
Съжалявам, че толкова много се отклоних от темата, но не мога да се спра да не си го кажа просто:)
И тук има оценяване от страна на студенти 🙂
И такива оценки могат да бъдат доста противоречиви, защото всеки студент има собствени предпочитания. Но въпросите са много конкретни – например, закъснява ли преподавателят за час, отговаря ли на въпросите по мейл, на разположение ли е за въпроси и помощ и така нататък…
Алис, 🙂
Все си мисля, че точните науки в България са били малко по-добре преподавани, защото са имали голяма практическа част, в която няма много място за шикалкавене. Разсъждението му е майката!