Некласически Сандокан

Ако сте били деца през 80-те години и сте ходили на пионерски лагер, сигурно имате спомени от пътуващото кино, което беше лагерна константа. Една история обединяваше разнородната тълпа хлапета, събрани отвсякъде без да се познават. Прожектираха се филми, които си бяха стари дори тогава и бяха вече виждани от част от публиката, която обаче нямаше никакво намерение да пропусне възможността да ги гледа отново. Дори обратното, повторните и потретните зрители се радваха на шанса да бъдат сведущи експерти по това какво се случва с разни герои и обичаха да разискват помежду си детайли от сюжета. Те принадлежаха към една по-висша каста, а аутсайдерите осъзнаваха образно какво са изпуснали в живота и се опитваха да наваксат. Филмът се превръщаше в обединяващ мит, неподлежащ на съмнение и като във всяко едно общество подреждаше представите ни за добро, справедливо и красиво.

Един от хитовете на това лятно кино беше Сандокан, за красив дългокос индийски благородник, станал пират, за да се бори срещу британския колониализъм. На големия лагерен екран или направо на някоя стена се прожектираше поредица от италиански филми за него от 70-те години, в които звездата беше Кабир Беди, а музиката – незабравимата песен, която едва след време разбрах какво значи. Филмите бяха лесни за разбиране – герой, който се бори за някаква кауза с риск на живота си, джунгла, в която той побеждава дори природните препятствия, лоши неприятели, предатели и красива девойка, която го подкрепя. Но както и лагерът, така и Сандокан си оставаше в лятната ваканция. За него не се говореше после и сега ми се струва, че вече е по-забравен от други класически герои.

Наскоро се сетих за Сандокан, когато гледах няколко класически филма на Серджо Леоне. Не е случайно, че и жанрът спагети-уестърн, и поредицата за Сандокан имат италианска връзка. Дори Серджо Леоне първоначално предлага главната роля в „За една шепа долари“ на звездата от американската Сандоканска поредица от 60-те, Стив Рийвз, но последният с отказа си дава шанс на Клинт Истуд да стане звезда. И двете поредици са режисирани от италианци, и двете теми, Дивият Запад и индийско-малайзийските пирати, са много популярни в Италия. Защо обаче Сандокан си остава част от овехтяла популярна култура, името на режисьора му е забравено, а спагети-уестърните на Серджо Леоне са класика?

Опитах се да издиря някое архивно копие и да го изгледам, за да разреша загадката. За съжаление, не успях да открия филм от по-късната поредица, а само старата със Стив Рийвз, където Сандокан е малайзийски пират. Не намирам нищо, което да дразни в него. Разбира се, сраженията са малко изкуствено поставени, а лошите са си определено лоши. Но филмът не си измисля един свят на черно-бели фигури. В групата има неизвестен предател, а близък съратник му е англичанин, женен за малайзийска благородничка и приел каузата му. Отвличат по случайност племенницата на британския генерал, но тя разбира страданието на народа на Сандокан и го подкрепя. И особено ми хареса една фраза от италианската поредица, където Мариана му казва: „На този свят има толкова много и големи несправедливости, какъв е смисълът да се бориш срещу тях, след като не можеш да ги победиш всичките?“ Сандокан отвръща: „Да, но аз сега съм тук и ако не се боря срещу малките несправедливости пред очите ми, никой няма да има надежда за големите.“ Тази реплика заслужава класическа кинослава, но уви.

Всъщност, ако не в България, Сандокан не е преставал да бъде популярен другаде, особено в Италия. Историите за него са измислени първоначално от Емилио Салгари, който пише поредицата романи и се стреми да стане италианският Жул Верн. Но финансовият успех не го спохожда приживе и се самоубива. Едва ли би могъл да предвиди, че романите му впоследствие ще станат толкова популярни детски книги, очаровали и влияли върху много пророци, от Габриел Гарсия Маркес през Фелини до Умберто Еко (и дори Че Гевара го е чел усърдно). Самият Серджо Леоне много е харесвал романите за Сандокан, но не му е било съдено да ги филмира. През 60-те години са създадени няколкото филма от италиански режисьор, с американски актьори (тази на Стив Рийвз), а през 70-те – шестсерийна поредица за телевизията (познатата в България, с Кабир Беди). Дори преди няколко години е имало нов телевизионен филм. А литературните критици вече признават Салгари. Смятат, че дори и народно забавен навремето, е успял да остане сложен и интересен и днес с мешаницата от култури над семплата национална патетика. За разлика от Киплинг, който понастоящем е низвергнат.

Въпреки това, има нещо различно в „Една шепа долари“ и „Имало едно време на Запад“, нещо, което ги прави класически. Може би защото спагети-уестърн филмите не са свързани с някакви (псевдо)исторически обстоятелства и така са универсални. Героят, например Безименният, Клинт Истуд, е сам и се бори за себе си и своите си интереси. Няма добри и лоши, а всички са по малко добри и лоши едновременно. Лоши се борят срещу лоши и Безименният е по средата, като търси уж само своята финансова печалба от сблъсъка. Но когато е засегнат приятел, е готов да рискува себе си. И когато попадне на несправедливост (отново лична, а не групова) е готов да я поправи, залагайки себе си. Може би тази идея за универсален индивидуализъм го прави елегантно класически днес. Не знам.

Сега очаквам Зоро с Ален Делон (1975). Искам да гледам и Привързаният балон (1967) на Бинка Желязкова. Мисля, че той също не е остарял, въпреки годините и смяната на идеологията.

Българска класика във френски филм

Зоро (1975) със сини очи

Професор Джоунс по следите на изчезналото знание

The Changeling (Смененото дете) и лудите майки

Играта на ангела

10 коментара

Filed under идеология, кино, класика

10 responses to “Некласически Сандокан

  1. nevermind

    Според мен причината филмите за Сандокан да не са класически в същата степен, в която и спагети уестърните е по-прозаична. Достойнствата, за които ти пишеш са си характерни за книгите, а не толкова за самия филм. Спагети уестърните са класика не само заради историята, която разказват, но и чисто кинематографично. Те имат последователи и подражатели и до днес.
    Аз да си призная съм расъл предимно през 90те и не съм гледал филма – основната ми екранна представа за Сандокан се е формирала от една-две анимации, които вървяха в тоя период и се гледаха – дори по едно време през дивите чалга години имаше и песен за Сандокан, но не знам от какво е била вдъхновена;-) Искам да кажа, че историята за Сандокан си е актуална, интересна и класическа, а проблемът не е в нея, а в това, че филма вероятно не е бил кой знае какво, а славата му се дължи на това, че не е имало особена конкуренция. Освен това може би тогава (в БГ) е била актуална до голяма степен максимата „щом не е руски, значи е добър“, а и сантиментите към детството, които са способни да направят и от най-посредствения филм – най-красивия и пълноценен спомен (не казвам, че случая е такъв, просто при мен се получава често така;).
    Преди два дни пак даваха оригиналния „Психо“ и не само, че е по-добър от римейка, но и е по-добър от повечето съвременни трилъри, а ако човек по някакъв начин не е чувал за него, би се шашнал колко добре се получават нещата за филм от 1960 – всичко е изпипано. В този случай успеха не се дължи на Робърт Блох (поне не в голяма степен), а на самия филм. Просто смятам, че при Сандокан е обратното. А факта, че съм чувал песента без дори да съм виждал сцена от филма (до този момент) говори, че е оставил следа, все пак …

  2. Nevermind, има резон в това, което пишеш. Но за съжаление не мога да го проверя засега собственоръчно, защото от филмите за Сандокан успях да намеря само един от по-старите, а не италианският, който всъщност е предизвикал масовата любов и до днес. Мнението ми за този стар филм е че е направен добре, но не и изключително, ако това може да е база за сравнение със спагети-уестърните на Серджо Леоне. Може би така, както Север-Северозапад е по-уникален от който и да е филм за Джеймз Бонд. Но какво е това изключително на Имало едно време на Запад в сравнение със Сандокан, тигърът от Момпрачем засега не мога да определя. От друга страна, има герои, които не са кой знае какво кинематографично чудо, но все пак се смятат за класика, примерно Батман. Подозирам, че отговорът на загадката е американският произход на кинопредложението.

  3. nevermind

    Значи аз имах предвид само конкретния случай – далеч съм от мисълта да давам универсална формула или причина. Темата си е обширна …, аз обаче пиша, щото попаднах на ей това и се сетих за теб и Сандокан;) Ти веоятно имаш достъп до по-качествена литература по въпроса, но просто в този пост не си се сетила за тази гледна точка. Статията е малко повърхностна (все пак е статия в MSM), но пък цитира едно изследване, на което може би не си попадала – може да ти е интересно ->
    http://www.nytimes.com/2007/04/15/magazine/15wwlnidealab.t.html

  4. О, да, мерси за линка – и съм напълно съгласна за процеса на изграждане на популярност за един хит! Всъщност, той си е напълно валиден и за политически процеси (защо избирателите се консолидират около един кандидат вместо около друг и какво значение има дали изборните резултати ще се съобщават по щати или всички накуп; религиозните сблъсъци, както и теорията за groupthink в големите организации). Но, надявам се, ще се съгласиш, че и приемането на дадени филми за класически също почива на този принцип – понякога за класически се смятат филми, които аз не смятам за особено велики (Римска ваканция с Одри Хепбърн) и са забравени други, които смятам за откривателски (A Patch of Blue със Сидни Поатие). Или може би тук става въпрос за мой вкус? Не знам. Във всеки случай въпросът със Сандокан скоро ще бъде проверен – три филма от поредицата бяха издирени и в момента пътуват към мен…

    А ти имаш ли си блог, невърмайнд? Дай го насам ако да 🙂

  5. Аз съм гледал италианския Сандокан точно когато излезе в края на 70-те. Тогава бях на такива години, че да ми хареса много, но все пак изглеждаше малко по-шареничък, докато „доларите“ (друг филм от поредицата беше „Един пробит долар“) някак бяха по-изчистени. Поне моите впечатления бяха такива.

    Може би играе роля и че „спагетите“ излязоха точно когато трябва, а Сандокан когато времето на тоя тип филми започна да отминава.

    Това само като добавка, иначе анализът мисля че е много точен.

    Зоро с Ален Делон ми харесва повече от „Маската на Зоро“, ама може да е по причини от типа „ех навремето какви …. имаше“ 🙂

  6. Да допълня, че за Сандокан беше развита мощна рекламна кампания и едва ли причината да изпадне в забрава е, че е бил слабо рекламиран. Не знам за „доларие“ но може би даже тяхната реклама да не е била толкова здрава.

    Песента от филма беше станала световен хит, италианците я пуснаха в „Канцонисима“ – имаше тогава такъв фестивал, който нещо западна в последствие, ама това едва ли има нещо общо със Сандокан ;-). Имаше варианти на много езици, включително на английски разбира се. Христо Кидиков беше направил български вариант, с което волно или неволно допринесе за подсилване на рекламата у нас.

    Май наистина причината едни произведения да остават а други да се забравят е доколко са близо до реалността.

    Това ми напомни рецензията на Алвин за „Светът на Пел“:
    http://alvinbg.blogspot.com/search?q=%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82+%D0%BD%D0%B0+%D0%BF%D0%B5%D0%BB

    Сандокан си е приказка. Хората познават безброй приказки. След първоначалната еуфория просто поредната приказка отива в „архива“ на спомените.

    Филмите и книгите, в които човек получава представа за наистина реални личности и събития, може да не се радват на такъв голям първоначален успех понякога, но се помнят от ценители.

    Трябва да се отбележи, че далече не всички филми от серията „спагети уестърн“ са постигнали такъв успех като няколко определени заглавия.

    //off
    сравниелно наскоро научих, че названието „спагети уестърн“ няма нищо общо с италианските режисьори на някои от тях – то всъщност е от по-рано, но именно „италианската връзка“ постига най-големи успехи, така че няма как да не се свързват двете неща 🙂

  7. Радвам се, че се появяваш, Божо 🙂 Даваш ми ценна информация за Сандокан, която не знаех, а като видя филма ще докладвам на вас двамата с невърмайнд какви са ми обективните впечатления.

    Между другото, току що гледах споменатия Зоро с Ален Делон и в най-скоро време ще напиша рецензия за него.

    (А откъде всъщност води началото си терминът „спагети уестърн“, щом не е от италианската връзка?)

  8. mislidumi

    Хаха, Сандокан. Напомня ми на групово ходене на кино с компанията от квартала и за гаджето, което разсеяно прегръща седалката ми :-). Може би затова за филма нищо не мога да кажа.

  9. >“(А откъде всъщност води началото си терминът “спагети уестърн”, щом не е от италианската връзка?)“

    Било „вътрешен“ холивудски термин – при подготвяне на някакви филми имало бюрократични проблеми с финансирането и от друг характер, и казвали, че проблемите са преплетени като спагети. От там тръгнал лафът „спагети уестърн“. Но когато са се намесили италианските режисьори, автоматично хората започнали да свързват термина с тях и така той си е променил значението. Даже филмите да не са имали такива заплетени проблеми.

    Горе-долу като думата хакер. Днес заради журналистите повечето хора свързват термина с компютърен бандит,
    а то въобще не е така.

  10. Мислидуми, аха! 😉 Ами всъщност това си е част от преживяването на филма. Иначе виж и аз не си спомням много от него, освен някои сцени.
    Божо, мерси! Не подозирах за тези любопитни детайли. Сядам да пиша рецензията – обещавам.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s