Размишльотини

Кръв и бели дантели

Advertisements

Светлина писа миналата седмица как една дъщеря се опитва да убеди майка си да даде старите си дрехи за благотворителност: „Изхвърли всичко, с което ще те е срам да си облечена при катастрофа.“ Защото пък майката имала слабост към вехтории с изкуствени перли и пискюли. Предполага се, че никой не иска да попадне в болницата или на вестникарска снимка брутално окървавен, облечен в дантели и мъниста.

Сетих се за Фрида Кало, една от най-известните катастфорирали в историята на човечеството, защото творчеството и е до голяма степен визуално осмисляне на катастрофата, физическото страдание и самата себе си. И обилно количество кръв, за предпочитане върху бели дантели.

Човек, който катастрофира (да спи зло под камък) губи не само контрол над себе си и тялото си, но и над правото да изглежда с достойнство. Дрехите му са окървавени, смачкани и разкъсани. Това може и да изглежда героично, а може и да е гротескно. Особено ако е облечен неподходящо. Някои дрехи може да дават усещане за абсурд ако са разкъсани, а други не. С дънки и бяла риза? Звучи даже героично. С къса сива поличка на плисета и блузка на точки? Червени? Звучи абсурдно, но може да е подходящо, ако аз не съм виновна за катастрофата, а отсреща кара някой пиян. А дали има значение дали дадено облекло, макар и гротескно при катастрофа, има обяснение за обличането му? Ами ако си на път за сватба, където е нормално да си с перли? Може оправдание да има, но то губи значение при визуалното осмисляне на сцената. Или може да го прави оперно трагично подчертавайки абсурдността на съчетанието: катастрофа и сватба.

В Средновековието е било особено важно как и при какви обстоятелства ще умреш. Моментът на смъртта имал влияние за последващата ти съдба. Ако си умрял по обезобразяващ достойнството ти начин, спасението ти е било под въпрос. Героичните фигури е трябвало да умират на бойното поле. Може прободени, но не обезобразени по някакъв друг начин. Дон Кихот безславно, но успокояващо умира в леглото си. Не случайно хайдутите в народните песни всъщност побеждават, когато умират с бяла риза и развят перчем. Има значение например дали са те осъдили на смърт чрез обесване, гилотина или разстрел (гилотината е за аристократите). Днес може да не вярваме, че самата смърт има влияние за по-нататъшната ни съдба, но като логичен завършек на живота тя му дава визуален символичен смисъл.

Особено внимание заслужават самоубийците, които сами могат да инсценират момента, композицията, внушението. Светлина пише за момиче, което се гласи с бяла рокля и определена прическа. То е победа на контрола над случайността, на собствената воля над насилието на съдбата. Самата Фрида има портрет на самоубилата се Дороти Хейл (най-горе), при който тя скача от нюйоркския си апартамент хаотично в бяла рокля, а е легнала на тротоара в грижливо надиплена черна, с хубаво бяло цветe на деколтето и в победна поза (точно като завършек на драматичен танц).

Въобще не е ли абсурдно само по себе си, че има значение как се третира тялото след смъртта. Нали уж вече нищо не усеща, нито пък има нужда от него. Защо се държи на определена образност и предметност при погребението, при положение, че смятаме, че тялото не продължава пътя си прекосявайки Лета. Защо девствените момичета трябва да се погребват в бели рокли, момчетата с кукли, а всички с дребни монети?

Но си мисля, че всяка дреха може да бъде подходяща да умре човек, освен може би да гол.

Advertisements