Размишльотини

Искам да колекционирам…

Advertisements

В разказа „Завзета къща“ от Хулио Кортасар се разказва за застаряващи брат и сестра от видно потекло, живеещи сами в старата семейна къща, която стая по стая бива превзета от невидими същества. Къщата настрана, но едно от заниманията на брата докато убиват времето и чакат да видят докъде ще стигне нахалството на съществата е да преглежда бащината си сбирка от марки. Този малък детайл ми се струва просто поразителен в точността си. Двамата са се вкопчили в семейното наследство, име, традиции, опитват се да задържат изплъзващия се статус и какво по-знаменателно от това да разглеждат марките. Те са ценност събирана от предишни поколения, която може да се предава на следващо, но не е продуктивна, не се използва наистина, а само служи за съзерцаване, възхищение и запазване, както и за престиж. Също като целта в живота на тези двамата, тоест да се държат здраво за семейното име, без да създават нещо ново те самите. Дава им една лъжлива представа за връзка с широкия свят (все пак са марки и може да се се слагат върху пътуващи писма), без наистина да представляват такава връзка, защото са „препарирани“ и неизползвани за комуникация. Направо можем да разберем много за човека по това какво колекционира. Един мой приятел колекционира часовници и може би съвсем закономерно е обсебен от миналото; каквото и да каже събеседникът му, той винаги е готов с някаква случка отпреди години.

Колекцията по принцип е сбирка от (повече или по-малко) ценни предмети. Но помните ли популярните колекции от едно време? Те бяха колекции на дефицита. Бяха колекции на неща, които уж са достъпни за масово купуване, уж са предмети за ежедневна употреба, но на практика бяха точно обратното. На практика с колекционирането им се изваждаха от тази потенциална ежедневна употреба и им се даваше статус на уникални, неупотребени и „само за гледане“. Говоря за следните колекции:

Салфетки. Ако сте били момичета по онова време сте имали колекция от салфетки или сте имали приятелка с такава. Един съвсем утилитарен, дори еднократен предмет става вечно нов, вечно консервиран и на него му се възхищаваме. Не знам откъде се придобиваха салфетките, може би отнякъде се носеха (от чужбина), но не беше ли толкова интересно, че чуждите еднократни салфетки ставаха наши съкровища. В опита си да „усвоим“ едно ежедневие, което ни беше недостъпно, ние го превръщахме в не-ежедневие, в превъплъщаване в една мечта.

Картинки на коли. Тези бяха в домейна на момчетата и най-популярните бяха от опаковки на сръбски дъвки. Не знам какво е минавало през ума на този, измислил идеята за картинките в дъвките. Може би си е помислил, „А защо децата да не съзерцават и си мечтаят за дадена кола докато дъвчат дъвката?“ В края на краищата преживяването с дъвката може да се оприличи на мечтаното преживяване с колата. В края на краищата, дъвката не носи никаква реална полза, а и колата не се мечтае от децата за транспортиране от А до Б, а за да се насладим на момента и на усещането за скорост и свобода. В този смисъл нещо утилитарно ставаше духовно.

Ваденки и лепенки. И момичета, и момчета. Добре, за тях трудно можеше да се каже, че са утилитарни, защото не са ежедневен предмет. Но ежедневните предмети по някакъв начин се одухотворяваха, когато върху тях се залепваше някоя лепенка. Аз имах лепенка на японската телевизия върху училищната чанта и така тя ставаше моя, непогрешима между всички останали чанти. Но въпросът е за колекциите. Макар че лепенките сами по себе си не са утилитарен предмет, те се използваха да одухотворят такива предмети, които по принцип бяха много масови и еднакви за всички потребители. Слагаха се по плочки в кухни, по тетрадки и други ежедневни пространства.

Други колекции служеха да приобщават. Колекциите от монети създаваха/създават усещането за принадлежност към един по-голям свят, неограничен от граница и притежание на паспорт. От значки, даваха късчета другаква идентичност на хората, които ги събираха (ако приемем, че значката обозначава идентичност). От картички, много подобно на марките, свързваха с широкия свят, но с по-голяма възможност да се влезе в него мислено, защото и картинките на тях бяха по-големи и реалистични.

Аз имам колекция от кръстове. Не лични кръстчета, които се носят като бижу, а за стена. Струват ми се достатъчно интимни, за да въплъщават някакъв личен мироглед, открит само за хората обитаващи същото домашно пространство, но и достатъчно общи, за да изразяват нещо споделено от други (семейството). Освен това предлагат и по-голямо пространство за изява, бидейки по-големи. Но не са прекалено големи, че да се губи в тях човешката перспектива. А защо кръстове? Интересно ми е по какви начини един предмет може да изразява визуално нещо духовно и толкова важно за човека, който го е „опитомил“. Разбира се, има много други предмети и изкуства, които изразяват същото, например тази скулптура, но кръстовете са предмети на личното изразяване. Не са предмет на изкуството одобрен от някакъв авторитет, а са лична изява между масовия вкус и уникалната майсторска творба. Dори и да не са изработени индивидуално, възможността да бъдат избрани индивидуално заради ниската си цена и популярността си е достатъчна за мен. Чрез тях вярата се става предмет, с който може да се установи осезателна връзка: може да се скрие, да се постави на видно място, да се погали, да се съзерцава и да предизвиква асоциации. Обичам да гадая символите им, това, което може би изразяват за отделния им притежател, културата, от която идват. Сбирката ми е още малка, но с перспективи, и надявам се досегашните ми находки ви харесват 🙂

А колекцията, която много бих искала да започна, е колекция от българско народно изкуство. Не, не вездесъщите фалшиви пафти-тъкани+покривки-бродирани+ризи-пирографирани+кукли… такива официализирани „изкуствени“ предмети не ме интересуват толкова. Искам истински народното, неформално и спонтанно изразяване на вкус, поглед, философия, а това може да бъде направено от жанр предмети ненатоварени от официалната задача да представят „българското“, а оставени свободно да съществуват и изразяват едно лично разбиране за красота. Например домашно направени играчки, ковьорчета като едно време бродираните от баба ми, рисувани табли от месингови легла. Такива екземпляри са наистина достойните да влязат в този забележителен музей. Само че къде могат да се намерят в България?

Advertisements