Частни vs. държавни училища в САЩ и България, 2

stuyvesant.jpgИ така, след частните училища в САЩ продължавам с държавните. Те също не могат да се обобщят с един етикет и са изключително разнообразни. Варират от престижни, в които се влиза с изпит, до такива с допотопна учебна база, от които по-голямата част от учениците отпадат преди завършването. Най-важният принцип определящ едно училище е къде се намира то, тъй като те се финансират от общината, което ще рече от данъците на хората живеещи в даден град или квартал, което ще рече, че само децата в него имат право да го посещават, което ще рече, че училищата до голяма степен са разделени по социален признак. В богатите райони имат по-добра материална база, но също така и родителите са от съответната социална класа, имат не само повече средства да влагат в образованието на децата си, но и държат повече на него, издигнали са го в култ в живота и всячески подкрепят образователните им усилия. В края на краищата това си казва думата. Както се изрази една моя приятелка, едно училище е толкова добро, колкото добри са родителите на посещаващите го ученици.

Т. нар. градски училища изобщо не отговарят на българската представа за „градски“; на английски всъщност думата е „urban schools,“ което автоматично извиква представи за ученически банди, разпадащи се сгради и никакво учение. Те са училищата в големите градове, а в много от тях жителите са бедни. Средната класа живее в предградията, което оставя бедните в нещо като градско гето. А градските семейства с достатъчно средства обикновено пращат децата си в частни училища. Urban schools често разполагат с малко средства. Сградите не се поддържат, учебниците са стари и недостатъчно. От друга страна, учителите са добре заплатени, дори по-добре от останалите видове държавни училища, иначе би било доста трудно да се набират преподаватели за тях. Дисциплината в такива училища е лоша, често има насилие, отсъствия, ненаписани домашни и учебните изисквания към учениците са много ниски.

Някой би казал, че бедността не е оправдание положението да е толкова трагично, мотивацията обидно ниска, а изискванията никакви, всичко това при хаос и печална дисциплина. Но за съжаление връзка има и тя е много логична. Тези ученици не са израснали в среда, в която образоваността е издигната като ценност или средство за социална мобилност. Когато им се налага да работят, те виждат спечелените пари като моментален инструмент за постигане на статус (лъскави дрешки и дрънкулки) и не виждат смисъл да жертват време и усилия за образование, чиито плодове евентуално ще берат след доста време. Родителите им, освен че са бедни, са необразовани и не са в състояние да помагат и насочват децата си, нито да компенсират проблемите в учението им с частни учители, допълнителни занимания, уроци по интереси. Често те са оставени на самотек следобед, при което се плъзгат по наклонената плоскост към разхайтеност и невежество. Изобщо не помага, когато олющените стени, морално остарелите учебници, учителите вдигнали ръце сякаш непрекъснато им казват: образованието не е важно, на никой не му пука за вашето, интересното е само в дрехите, електронните джаджи, мускулите и насилието. Обратното на България, ниската образованост и бедността в САЩ са пряко свързани, което може би е справедливо според заслугите и положените усилия, но в същото време затруднява социалната мобилност и образователната мотивация на бедните ученици, които няма от кого да се учат и попиват опит, че чрез образование могат да постигнат успех. А това пък е лошо за цялото общество (пример: ромите в България).

Обаче тези градски училища имат едно светло изключение и всъщност между тях се намират някои, които не само че са добри, но и са измежду признатите за най-добри държавни училища в страната. Това са например Lowell High School в Сан Франсиско, Stuyvesant High School в Ню Йорк, Boston Latin School в Бостън. В тези училища се кандидатства с приемен изпит, конкуренцията е голяма и макар че „учениковият материал“ влизащ в тях e от същата социална среда от същия град, тези училища са с добра база, амбициозни учители, висок университетски прием, отлични резултати на национални изпити. От една страна това е така, защото в бюджета на училището постъпват не само средства от общината, но и от бивши възпитаници, които с дарения компенсират недостига. Освен че имат много голям контингент от който да подбират питомците си по критерий способности (а с такива подбрани се работи лесно), те са си създали репутация, че в тях се отива да се работи здраво, учението е най-важното и съответно тази репутация се подплатява с ежедневно повтаряне на това послание във всичките му форми. Непрекъснато се говори за задачите стоящи пред учениците (кандидатстването в колеж) и необходимите стъпки за него (усилия в учението). А когато пристъпиш прага на училището с такава нагласа, резултатите са налице. Тези способни ученици, показали добри резултати на приемния изпит, получават големия си шанс в живота и после могат да продължат в добри университети. Такива училища на практика „спасяват“ талантливите ученици от беден произход наред с останалите в града среднокласни. От една страна това е чудесно като функция на меритокрацията. Но от друга страна пък учениците от останалите пропаднали градски училища се лишават от примера, който биха представлявали те за по-скромно надарените си съгражданчета. Те се лишават от такъв модел и виждат пред очите си само алтернативата да работят нископлатена работа и да поставят учението като последен приоритет.

Следва другата важна група, училищата от предградията (suburban schools). Те са територия на средната класа, добре финансирани не само с данъците, но и с допълнителни средства, събрани от активни родители. Родителите са много ангажирани в образованието на децата си, следят отблизо развитието им и им помагат, осигуряват им разнообразни допълнителни възможности да се учат (клубове, пътувания, летни курсове…). Съответно връзката между репутацията на училището в дадено предградие и цените на имотите в него е много тясна. Колкото е по-добро то, толкова по-голям наплив има за желаещи да живеят в него, толкова повече растат цените там, толкова по-недостъпно става то за амбициозни, но по-бедни родители, толкова по-големи са очакванията на родителите и като следствие репутацията му расте още повече и така се завърта порочният кръг. Ако тези училища нямат голямата слава на изпитните от по-горната точка, то е защото те са задължени да обучават всички ученици от даденото предградие, а не само подбрани отличници. И все пак го правят много добре. Талантливите имат възможност да развиват способностите си, но и на изоставащите се помага индивидуално, а освен това могат и да се учат от досега с по-добрите. Осигурени са добри преподаватели, нови учебници, предметите се преподават на по-напреднало ниво (AP courses), има голям избор от всичко според интересите на учениците. От всички държавни училища тук най-често се среща породата „глезльовци“ смятани за непризнати гении от родителите си и свикнали на непрестанно внимание.

Трета група училища са селските (rural schools). Те са нещо средно между градските и от предградията. Обикновено по-малки, не разполагат с много средства, нито учениците им виждат пред себе си големи перспективи за живота си. Изискванията не са особено големи, напредналите предмети почти липсват, мотивацията клони към ниска. Но в тях обикновено няма насилие като в градските.

Бих казала, че българските държавни (общински) училища приличат на американските, но не съвсем. Може би гимназиите, в които се влиза с изпит, са като градските изпитни училища в САЩ. Кварталните гимназии в България биха отговаряли съвсем ориентировъчно на типичните американски градски училища. А тези в малките градчета и селца биха могли да са като американските селски училища. За съжаление, не познавам отблизо сегашното положение в българските квартални и селски училища, така че не бих могла да твърдя, че приликата е абсолютна. Може би само тенденцията за развитие е такава. Ако е така, за да бъде предотвратен процеса на тотално заприличване на тези негативни американски примери, би могло те да послужат за предупреждение какво може да се случи, ако продължава социалната сегрегация в училищата. Да се замислим върху американския опит: перспективата, която вижда пред себе си един млад човек директно влияе върху мотивацията и оттам образованието му. Не наблюдаваме ли нещо такова и в България, без да успяваме напълно да напипаме причината за ученическия безинтерес и нехайство?

Освен това проблемите и дилемите, с които са се сблъсквали и (не)разрешили американските образователи биха могли да послужат като опит за българските. Особено такива, разпалено поставени и защитавани при учителската стачка. Например, настояваше се учителите да получават заплащане според качеството на преподаване. Един поглед към Щатите би могъл да даде представа колко трудно е да се определи това качество. Може ли това да стане например според броя на учениците, подготвени за олимпиада, когато не става въпрос за математическа гимназия? Как се изчислява качеството на преподаване, когато училището се населява от ученици с трудна семейна среда, със скромни способности или с необходимост да работят? Ако резултатите не изглеждат блестящи, как да разберем доколко причината е в условията и материала, с който работят учителите и доколко е в тях самите? Американските учители вече са се сблъскали с тези питанки и според техния опит учителите в такива училища не само че не трябва да получават по-ниски заплати, а дори обратното, за да бъдат привличани най-добрите от тях, както и да получават адекватна методическа подкрепа. Защо пък да не се поучим и дори научим от тях? Защо да преоткриваме топлата вода, или поне защо да я търсим там, където други вече са открили, че я няма?

В България няма тип училища „от предградията“, тоест такива, които обучават ученици с всякакви способности, но чиито родители са живо заинтересувани от образованието на децата си и сравнително имотни, за да могат да си позволят да подплатят със средства допълнителните им нужди. Ако имаше, може би би бил ясен ефекта на заинтересуваните родители. Тук не става толкова въпрос за частни уроци, колкото за хилядите други начини, по които един ученик научава повече. Родителите му могат да му купят компютър, видеокамера и медиен софтуеър ако има творчески интереси. Да ходят заедно да снимат и монтират, да му се възхищават и съпреживяват от творческите опити. Могат да го пратят във Франция на ваканция ако иска да научи по-добре френския. Могат да му потърсят специалист, ако има проблеми с дислексията и да го окуражават, както и търсят поприща, където би могло да се изявява въпреки нея. И всичко останало, което не се предлага в едно обикновено училище, но би имало голямо влияние за лично развитие.

От своя страна пък в Щатите почти няма специализирани училища. Освен някои най-общо по изкуствата и известен брой ориентирани към природонаучните дисциплини, няма хореографски и спортни училища, езикови, класически, хуманитарни гимназии. Въпреки това учениците с изявени интереси нямат пречки да развиват уменията си, без да се специализират тясно и еднопосочно в такава млада възраст. По мое мнение това е прекрасен подход. От една страна, трудно е на 14 и по-малко години едно дете да избере област, с която до голяма степен предопределя бъдещето си, като изостави всички други, които в специализираното училище ще бъдат на заден план. Интересите се променят, а и не е необходимо да се избира само един. Задълбочаването без ограничаване е възможно в американските училища, тъй като те са големи (средно около 2000 ученици на гимназия) и могат да си позволят специализирани изборни дисциплини за интересуващите се от напреднало ниво на латински, история на изкуството и числен анализ. Като в същото време в класа по английска литература математиците са заедно с художниците, което е хубав начин на вторите да се заинтересуват от гледната точка и опита на първите, и обратно. А и защо едно математиче да не учи напреднало и друг предмет, например музика, щом му харесва и това развива в него и друг вид мислене? Ако ли не, следобед математиците могат да се запишат в клуба по танци, където репетициите са всеки ден и заниманията са сериозни, да участват в състезания по танци и дори да продължат професионално с това след завършването си, ако решат. Това е американската представа за хармонично развитие, което толкова много се търси при кандидатстването в колеж…

И още нещо, което би могло да е любопитно за сравнение. В държавните американски училища учебниците са безплатни за всички класове. 🙂

Advertisements

24 Коментари

Filed under САЩ, български, национално, образование

24 responses to “Частни vs. държавни училища в САЩ и България, 2

  1. Апостол Апостолов

    Много интересна информация, която събуди размисли в мен. Изучих дъщеря си в държавни училища и университети, макар че имах възможността да я пратя в частно училище, а след това и в чужбина. Живеех с неприятното чувство, че лишавам детето си от нещо много важно, но успоредно с това един вътрешен глас ми подсказваше, че съм на прав път.

    Ще отворя скоба. Моя колежка непрекъснато ме упрекваше, защото тя беше пратила детето си в частно училище, а след това го изпрати да следва в Швейцария.

    Какво стана най- накрая?… Моята дъщеря в момента е главен кадровик (мениджър човешки ресурси) на най- големия инвестиционен холдинг в Източна Европа- небезизвестния EQUEST.

    Дъщерята на моята колежка пък в момента е… проститутка.

  2. И аз не бих могла да давам препоръки на никой какво училище да избере, първо защото изборът може да е ограничен по различни причини и второ, доброто образование зависи от толкова много фактори, които могат взаимно да се компенсират или пък изключват. Благодаря за информацията за дъщерята на колежката, записвам си я в тефтера със статистиката за завършилите частни училища. 🙂

  3. Много интересна статия!
    Изобщо не ми изглежда лоша идеята за смесването на деца с различни интереси в едно училище. Още повече, че някои деца в България отиват в определено училище защото е „елитно“, а не защото отговаря по някакъв начин на наклонностите му. Така децата се кастрират творчески както ставаше в моето училище. Не че е фатално, но човек трябва да полага особени усилия после да изхвърли от главата си глупостите, набити в детска възраст от посредствени учители. Тези американски училища ми напомнят на общежитие на СУ, където човек може да живее с хора, учещи съвсем различни неща. Аз съм живял с арехолог, физик, биолог, химик, математик, географ и не помня още с какви хора. От всеки научаваш нещо ново и различно. Интересно е за хора, които са любопитни като мен и обичат да търсят нови знания. Особено яко е, ако има кой да ти отговаря на въпросите, които изникват в главата ти по време на получаването на това знание.
    Поздрави!
    И продължавай все така да ни радваш с нови статии.
    Христо

  4. И двете статии са интересни и полезни, Ели 🙂 А можеш ли да кажеш нещо за Благоевградския American University, защото обмислям къде да следвам и той ми се струва доста добра възможност? 🙂

  5. Христо, благодаря за посещението и се радвам, ако информацията е полезна. По принцип не смятам, че ученик в гимназията може да се специализира и то необратимо… точно тогава е моментът, когато може и трябва да се учи на различен вид мислене в различни дисциплини. Поздрави и доскоро 🙂

    sickdreamer, ако съдя по това, което беше писал за литературата, мисля, че Американският Университет би бил много по-подходящ за теб отколкото някой друг български университет. Не знам към каква специалност си се ориентирал, но хубавото в него е че не е нужно да избираш специалност още предварително. А литература в АУБ се учи във всички специалности 🙂 Във всеки случай, може би най-добрият начин да прецениш е да се срещнеш и поразпиташ някой, който в момента е студент. Тези бивши завършили, които аз познавам, ми правят впечатление на много начетени и креативни хора. Ако ти трябва помощ в кандидатстването или при есето, свиркай 🙂

  6. Мерси, Ели, за мнението и предложението за помощ :] Иначе разпитвам де-що някой учи в AUBG или има познати там и, да ти кажа, наистина все добри отзиви получавам 🙂

  7. Страшно интересни статии! Моята информация за училищата е доста стара и не съм надежден източник какво се случва днес в българските. Интересно ми беше да науча повече подробности за американските, защото моята сестра завърши американска гимназия, макар и на стария континент. Преди винаги съм мислела, че образованието там е ужасно и такива клишета, а сега се чудя как аз не съм имала възможността да завърша такова училище! С конкретния пример – сестра ми беше там в 10 и 11 клас, след като тук беше загубила всякакъв интерес към ученето (клонящ към нулата 😦 ) Хората поискаха справка за предметите и хорариума от тукашното училище и й съставиха индивидуална учебна програма, въз осно ва на това какво не е учила тук, спрямо това, което те учат. Нямаше бъкел представа от компютър, а след това лапнах джама като я видях как щрака по 10-пръстната; насърчаваха творчествто у нея като изведнъж се оказа, че това дете все пак можело да рисува…Много беше интересен за мен и факта, че към новопостъпващите ученици се прикрепва ученик, който е отдавна там и дава съвети и напътствия, като по този начин не се натрапва излишното учителско присъствие, а се използва един вид „взаимоучителна метода“ 🙂 В един прекрасен ден сестра ми се успала за училище. Станала и с ужас завикала на родителите ми „Ужас, ужас! изпуснах автобуса. Как ще отида на училище?!“. Така, че за американското образование, поне от този опит непосредствен мога да изкажа само възхита. Има много какво да учим от тях, има!
    От друга страна аз пък съм формирана-форматирана в масовото и ненаблягащо на индивидуалния подход българско училище…пък не съм станала по-малко уникално дебилче, от това което можех да бъда иначе. 🙂 Важното е да се образоваме 😉

  8. Пипи, интересен случай разказваш – а сестра ти, ако е завършила вече, продължи ли по-нататък – ако е в европейски университет, любопитно ми е какви са и впечатленията от него след американската система.

    Българският тертип образование е добър за непроблемни умни деца. Разбира се, индивидуалност в торба не стои и ако не противоречи на системата няма проблем за това. Но ако детето е нестандартно или има нужда от някаква помощ, или има тип мислене не точно вербално или логическо, a различно от това, което се култивира(ше), без да е в специализирано училище, тогава лесно можеше се провали. Помня един съученик от основното училище, който беше нарочен за двойкаджия, с лошо поведение и май неразбории в семейството. Сега си мисля, че сигурно е имал я дислексия, я някакъв психологически проблем в резултат от семейни конфликти, които с малка помощ отвън биха се неутрализирали, но понеже системата не търпи такива misfits, беше обявен за безперспективен мързеливец и побойник и никой учител не се интересуваше от него. Не знам какво стана с него след това.

  9. Това за дислексията ще ти кажа, че е една голяма мистификация поне по мое мнение. От личен опит знам за сума ти българчета, които отишли в Америка (точно там и никъде другаде) без да знаят и бъкел английски и срещнали турдности в обучението са етикирани с „дислексия“, а в по-лошия случаи с „аутизъм“. От това съм си извадила индиректното заключение, че тази „диагноза“ се лепва доста често и с лека ръка на по-проблемните деца в Америка, били те хиперактивни или със психическо и емоционално забавяне в развитието. И въпреки, че са по-добри в индивидуалния подход към всяко дете, и там зависи на какъв учител ще попаднеш и дали на него ще му се занимава или ще ти прасне в училищното досие „ДИСЛЕКСИЯ“ и щ’ти тури кръст.
    А за западните университети няма какво да си говорим 🙂 Аз след четири години импровизации на тема „подготовка за изпит“, едва в европейския университет разбрах какво е да си налягам здраво парцалите 🙂 Макар че (това на шега) там пък убиха импровизаторския ми порив 😛

  10. Сериозно, диагностицирани с аутизъм? Това е повече от странно ако са на по-голяма възраст, защото той се проявява отрано. А и дислексията не може просто учителят да я постави като диагноза, трябвало е да насочи детето към специалист и то с нарочен тест, който си струва доста скъпо. Но не ме учудва, тъй като преди десетилетия емигрантските деца често са били етикетирани по този начин, просто защото не са говорели езика достатъчно добре. Дали обаче после са получавали съответната подкрепа от специалист, едва ли – сега обаче би трябвало училището да е задължено да осигури такава.

    Ставаш ми все по-мистична, Пипилота 😉

  11. Аааа, далече съм от мистификациите 🙂
    В същност, в конкретния случай просто не мога да подкрепя твърдението си с факти, защото не е коректно поради естеството на информацията, която имам за децата отвъд голямата локва 😉 Говорих леко опростено в горния коментар, защото не знам доколко хората тук са специалисти. Децата, за които говоря получават със сигурност необходимите грижи, заведени са на специалисти – всевъзможни, каквито ти посочваш, че трябва, но факта е факт – дори те понякога предпочитат да си измият ръцете. И за аутизма си напълно права. Но има деца, които тук са си ок, отиват там и понеже срещат трудности там (баш езиковата бариера) се решава, че е аутизъм. Тук иде ред да изкажа още едно неподкрепено с факти твърдение: Не знам как стои там здравната система, но предполагам, че причината да имам толкова дислектици и аутисти в Америка е по някакъв начин вратичка в системата или начин тя да се източва…Но това аз само мога да гадая 🙂

  12. О Пипи… здравната система тук е такава джунгла, че единственото, което мога да кажа, е че система няма, тоест всеки има различен вид осигуровка покриваща различни неща, а и всеки щат предлага различен вид и степен услуги за деца с какъвто и да е вид нужди. Обикновено училището е длъжно да осигурява допълнителните занимания или услуги, или ако няма такава готовност, градът възстановява на родителите средствата, които семейството е похарчило за частни такива. Но в случай на аутизъм, който може да има различни форми, родителите често апостолски разучават всякакви нови и нестандартни начини да се справят и помогнат, като често харчат много от собствените си пари и нерви за това. Допълнително с детето и родителите работи психолог, терапевт, и така нататък… Не вярвам диагнозата аутизъм да е моментна реакция на учител, който просто не иска да се занимава с детето, защото пък това отключва верига от други мерки, които е длъжно да предприеме училището и в края на краищата детето остава в класа и към него се отправят повече грижи.

    Права си, че в Америка процентът на диагностицирани деца е по-голям в сравнение с другаде, а защо е така не знам. Може би защото в последните 20 години има тенденция да се търси медицинско или физиологично обяснение на случаи, които в друго място и време биха им се дали други етикети и характеристики, мързеливец, калпазанин, затворена, глупавичък, тъпа, побойник, етц. и съответно пак биха се отписали (като моя съученик по-горе). Не съм имала близки с деца с аутизъм, но едно познато детенце има някаква форма на АДД. Сега е отличничка, но и бяха открили синдром, при който не може да се съсредоточава върху сложна задача за дълъг период. Вярвам, че е истина, а не само глезотия, защото нейният тип мислене е двигателно и образно – успешна балерина и художничка, но има трудности с четенето. Училището и осигури допълнителни занимания със специалист да се научава да разбива големите задачи на малки части. Никой от приятелите и не знае за това, само учителите и не се чувства етикирана.

    Дано на твоите познати детето да научи английски по-бързо и впослествие да бъде повторно тествано на базата на ново положение, би трябвало да се прави такова периодично и тогава да се окаже, че му няма нищо! 🙂

  13. nosht

    Благодаря за статиите!
    Радвам се, че има будни хора, които мислят практично, но Вие сте извън България.
    А тук много бавно стават промените.
    Питам се как ли би бил оценен учител, който прилага някакъв нестандартен индивидуален подход?

  14. Радвам се, че за някого е било полезно написаното.
    Ако последното е въпрос към мен за американската практика, нестандартните подходи са приветствани, а индивидуалните се смятат за задължителни. Такава е поне целта. Ако ли пък става въпрос за оценяването на тези подходи чрез съответстваща заплата, отговорът е доста по-сложен и дълъг. Но е важен и ще пиша за това в близко бъдеще. Кураж за работата, nosht! 🙂

  15. Ime

    Ние това го знаем….
    Какви са Вашите предложения по стъпки…т.е как и нашите училища да станат ок…
    приказки дисертации……
    Защо ми се струва, че се спестяват критиките на самите американци към собствената образователна, социална система(дебати между Клинтън и Буш…уф да не забравя и здравеопазването….и кризата на пазара и слабия долар и .. няма какво да сравнявам
    ………

  16. Здравейте Ime,

    нямам предложения по стъпки как и българските училища да станат ок освен познатото „повече пари за образование – заплати, книги, технология, финансиране на инциативи“. И, разбира се, повече отвореност на учителите за иновативност и творчество, повече пространства и възможности за сътрудничество между учителите и стимулиране на интерес към новото и креативното.

    Що се отнася за критиките на американците за образователната система – точно обратното, говоря за разликите в образователните възможности именно на социална основа.

    Не разбирам връзката с линка. А здравеопазването, слабият долар и пазарната криза не са тема на публикацията.

  17. Geo

    Четох за „Аркус“ в Търново.Нещо по въпроса? От сайта им не научих много.

  18. Нямам лични впечатления за Аркус, но нашата приятелка Вълшебна е там на място и може да даде повече информация 🙂

  19. Geo

    Мислех,че сте градски с Вълшебна./не градски легенди/

  20. Така ли? А как реши, че сме градски? 🙂

  21. Geo

    Аз защо не мога да ползвам имотиконки и да си сложа снимка с очила?!

  22. Гео, снимка може да се появи ако си регистриран в wordpress.com, а емотикони се получават като напишеш „:“ и до него „)“ примерно.

  23. Pingback: Размишльотини за Харвард ;) « the student lyd

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s