България е средиземноморска страна

rosegarden.jpgЕдна моя приятелка американка винаги бурно протестира, когато вметна горното твърдение. Тогава аз обичам да и задавам въпросчето: „А Галиция средиземноморска ли е?“ Въпросът е малко подвеждащ, но само малко. Галиция е област в Испания, на северното атлантическо крайбрежие и разбира се, не граничи със Средиземно море. Добре, обаче Испания от друга страна е средиземноморска страна, а като част от нея Галиция също би трябвало да се брои за такава. В края на краищата, макар и със своя специфична идентичност, език, начин на мислене и история, културата и е неотделима от испанската средиземноморска, проникнала я е исторически и културно и малкото разстояние, което я дели от Средиземноморието не е никакъв фактор.

Но има ли такова нещо „средиземноморска култура“ че да държим на факта, че Галиция е такава въпреки атлантическите си плажове? Какво значение има това в края на краищата? Сравнението с Галиция е колкото просто, толкова и точно: в края на краищата „средизмемноморскостта“ не е георграфско, а историческо и културно понятие. Има такова животно.

И България е също такава. От една страна, в определени моменти от историята си България е граничила със Средиземно море. Освен това в течение на векове също както Галиция в момента е съставлявала част от страни, които са били средиземноморски и още как, по ваш избор, Византийската и Османската империя. И преди да се ужасим от намека, че България е била действително и съзнателно част от Османската империя, а не просто „под турско робство“, нека приемем, че средиземноморската принадлежност е не просто географско, а културно-историческо понятие и като такова България си я е спечелила и като завоювана страна, и като завоевател на три морета. Ако сте гледали филма „Средиземно море“ на Габриеле Салваторес сте се убедили визуално каква абсолютна смесица на влияния, култури, начин на мислене, езици е Средиземноморието, които са всъщност дори по-голяма част от българския бит, език, народна култура, манталитет отколкото някакви славянски или прабългарски характеристики. Разбира се, поради географски и исторически причини сме по-близки до Източното Средиземноморие.

Езикът. Всички знаем за турцизмите, за Балканския езиков съюз, но е впечатляващо колко много заемки от арабски има в българския език. Не говоря за „захар,“ „алгебра“ и подобни, които са културни заемки, защото са влезли чрез т.нар. „културни езици“. Говоря за думи които използваме на неформално ниво, които са част от ежедневието. „Кеф,“ „хал,“ „бетер,“ макар че в речника може да ги пишат турско-персийски, те са си от арабски произход. Вярно е, че са навлезли в езика ни благодарение на Османското владичество, но какво общо имат арабите с България, освен ако не я смятаме за средиземноморска? И не е ли интересно, че в интимния си речник имаме нещо толкова свързващо ни с култура, с която не признаваме или не знаем да имаме много общо?

Кухнята. Като ми домъчнее за домашна българска кухня и не ми се готви, отивам в някой „средиземноморски“ ресторант. В по-голямата част от случаите съдържателите са ливанци, но често са мароканци, алжирци, и т.н. Там със сигурност намирам таратор, сърми, мусака, кебаб, пиле на фурна с ориз, кюфтета, чеверме, бяло сирене, яхния зелен боб. Да не говорим за гръцките и турските ресторанти. И да не говорим, че във всяка средиземноморска кухня има ястие подобно на кьополу (каталонска ескаливада, италианска капоната, ливански бабагануш), нуга халва (испански турон, etc.). А и културата на храненето като цяло си е толкова близка до традиционно българската: топенето с хляб, колене на агне при специални гости, събирането на роднини около обща трапеза по празници и в неделя…

Изобщо, културата на традиционния бит, музиката (музикални инструменти и мелодии), облеклото (вижте тази красива женска носия и познайте откъде е, а повече линкове тук), тъканите (тази красива арабска бродерия), занаятите, архитектурата, традиционния интериор, въобще едно светоусещане, един вкус типично нашенски си колкото и средиземноморски. Но за съжаление, като сме решили, че сме уникални и неповторими, не знаем нищо за близки и по-далечни места и не се интересуваме.

Изобщо, интересното е, че участието ни в средиземноморската общност е на неформално ежедневно ниво, тя е културата на малкия град с трудно променяеми дадености, културата с малко „к“. По време на отдалечаването ни от Средиземноморието високата култура черпи от Средна и (Северо) Западна Европа, Русия, но ежедневието, манталитетът, традициите продължават да ни свързват с него. To e защото бидейки неформални и интимни, бидейки част от културата с малко „к,“ на тях се е обръщало по-малко внимание, а освен това понеже са били свързвани с традицията, която се е смятала за истнински българска, те не са се пипали.

Мисля, че тази свързаност се игнорира, съзнателно или не, защото първо интересите на високата култура и на криволичещата ни идентичност ни карат да я отричаме, а от друга страна идентичността за нас е генетична даденост, а тя разбира се идва от славяни и прабългари и точка… Обичаме да се ровим в древни догадки и да търсим съставки на изконно българското (славо-прабългарско), а всичко намекващо за някаква близост и дори афинитет към Източното Средиземноморие го натискаме обратно на заден план, като ненамясто поставен предмет в претъпкан шкаф, който ще продължава да се отваря ако не му се даде необходимото място. Един друг приятел, американец османист, разказваше за изненадата си когато гърците в малко селце посетено от него отричали ежедневието им да има каквато и да било прилика с турското. А идвайки от Турция, това за него било очевидно. Славата му в селцето се разнесла и накрая всички го познавали и го посрещали с думите, „А, ти си този, който обича турците.“

Advertisements

14 коментара

Filed under български, култура, национално, традиция

14 responses to “България е средиземноморска страна

  1. Не знам защо коментарите се забраняват автоматично в моите постове, а аз винаги забравям да променя тази опция… Не, не са забранени 😦

  2. О, браво!
    Кръстих линка към теб “ размисли, май наистина“, но скоро ще се наложи да го променя. това неуверено „май“ става все по-неуместно.
    Харесва ми безпристрастният ти, да кажем „пан балкански“ поглед. като четох горното ми хрумна, че всички имаме стремеж да се глобализираме и все пак си оставаме местни шовинисти. Особено, ние – средиземноморците :-). Гърците, както сигурно знаеш, наричат турското кафе „гръцко кафе“. Поне в Солун и околностите. За разлика от тях (или, може би, не) виенското кафе се движи по следния график:
    – България – Виенско кафе
    – Унгария – Виенски меланж
    – Австрия (вкл. Виена) – кафе със сметана, ор съмтинг
    – Германия – Виенски меланж
    – Холандия – Виенско кафе

    🙂

  3. mislidumi

    Да, и аз се чудех дали не си решила да си говориш сама със себе си, а днес вече забравих това, което исках да коментирам вчера. Обаче съм много съгласна със средиземноморската хипотеза. И много хубаво и многостранно си описала проблема.

    марсиан, това с виенския меланж в Германия 🙂 малко поизмислено е май. А какво е изобщо виенско кафе – кафе с мляко или кафе със сметана?

  4. там е въпросът, misliidumi, какво е виенско кафе? по някакъв начин кой как кръщава кафето със сметана е белег за националото му самоопределение 🙂 но това измества топика на razmisli

  5. ps: Може и да си права за Германия, отдавна беше като си водих тази статистика – но е нещо в този смисъл. Следвашия път ще провверя и ще докладвам 🙂

  6. А, не е отместване от темата и още как! Просто си е още един пример как даването на име на едно нещо го позиционира в някаква ценностна система и то по национален признак. Както French fries, които по произход били белгийски. Или помислете си за разни устойчиви имена за неща с оценъчен оттенък: брюкселска дантела, българска работа, френска фигура, албански реотан 😉

    Mislidumi, а на мен когато някой ми каже, че ми е писал дълъг e-mail но по техническа причина се е изгубил нямаш представа как още повече искам да го прочета…Умирам от любопитство! Но в случая виновна е моята техническа разсеяност 😦

  7. Страхотна тема! В предните десетилетия имаше твърде много политика в културната ни идентичност- всъщност като нрави и порядки нямаме много общо с Русия, нито чак толкова с останалите славянски народи. От друга страна, споделяме много неща с Южна Европа и останалата част на средиземноморието. Преди време един приятел твърдеше, че в западния свят има два типа култури: южноевропейска и англосаксонска- първата залага повече на приятелско-роднински връзки, докато втората на обществени. С други думи един българин, италианец или грък спокойно би пропуснал да си свърши работата за да направи услуга на братовчед си. Имаме повече близки хора и по-малко доверие на чуждите.
    Отделно, кухнята, музиката и култа към свободното време са си средиземноморски порядки 🙂

  8. Даа… наистина е страхотна темата. Пак го прочетох. 🙂

    nicodile, много уместно. И това за браtовчедите е мноого добро. Ама защо точно моят братовчед е в Щатите?! Ще вземе да се изметне и един ден – не щеш ли – първо ще отиде в офиса, а после ще свърши моята работа. 😉

    Сериозно, razmisli. Хубаво е да сме наясно със средиземноморските си елементи, но не мисля, че сме само средиземноморци. Просто много вода е изтекла тук от/във всички възможни посоки. Твърдя, че трудно можем да бъдем определени. Освен това, ми е студено. 😀

  9. Мисля, че сме се минали като хем сме средиземноморци, хем ни е по-студен климатът! О, разбира се, че не сме само това, но това ми се стори забравено-непризнато и нуждаещо се от откровение…

    Nicodile, култът към свободното време е ключът към палатката 🙂 Благодаря за допълнението.

  10. Pingback: Борба срещу ксенофобията чрез кулинария « Размисли

  11. el

    Чудна тема:)
    Сблъсквала съм се и с още по-весели неща, покрай кафето – това, дето при нас е турско кафе, а при гърците е гръцко, в Кипър е, логично, кипърско кафе:) Евентуално би минало за гръцко и там, но за турско в никакъв случай. Установила съм от опит, че човек може да си докара беля, ако не знае правилното название на кафето в географската точка, в която се намира:))

  12. То си е факт, че Бг е средиземноморска от има няма 14 века(да малко по-отдавна от 681г.) За турцизмите-ами не са такива, а думи от старобългарския език, във Волжка България още се ползват доста от тях. Прост пример в гръцкия има стотици думи от финикийски. Да наистина има много заемки в турския от българския език, тъй като България е била развита страна доста преди да се появи Турция. И като стана въпрос за кухнята, се сетих за сладките неща от турската кухня. За тях един приятел, който активно се занимава с история и етногенезис, много правилно беше посочил, че почти всичко сладко в турската кухня е резултат от уменията и традициите на византийските придворни. Наследили са вековни традиции в умението да угаждаш на височайшия си господар 🙂 Отклоних се от темата, за което се извинявам. Чудесен пост, впрочем.
    Поздрави

  13. Нико, поздрави и на теб,

    Доста трудно е да се доказва прабългарския характер на турцизмите и това върви все в усилието за отграничаване от турците. А това, което казваш е че с турците сме си братя, защото имаме общи етнически и езикови корени.

    Но не е вярно, че турцизмите са от прабългарски произход, защото макар и да ги има в турския, те на практика са арабски думи, дошли в турския от арабския литературен език (когато турският е нямал такъв регистър и е заел високата култура от арабите). Ако погледнеш в речника, ще видиш, че се обозначават като „турско-арабски“. Турският и арабският не са от едно езиково семейство, а от единия са дошли в другия и оттам и в българския.

    По същия начин и тезата за византийския царски произход на сладкишите. Тяхната традиция си съществува от време оно до днес из средиземноморския басейн от Близкия Изток до Гибралтар. Имало ги е разбира се и във византийския двор. Но не от последния са ги заели турците, както и българите, макар че отново изглежда съблазнително да е така. Големият култиватор на сладкишите са били арабите. Оттам те са навлезли в испанската кухня, която няма нищо общо с византийската придворност.

  14. soledad

    Soledad
    Като студентка по българска филология в Пловдив на изпит по диалектология споменах, че разглежданите черти в езика ни са медитерански! Северните брегове на Средиземно море плакнат страни с аналитичен граматически строеж чак до Англия. Без хърватски и сръбски. Болшевишките ратаи, в случая изпитващи, смотолевиха, че тъкмо тази тема била с минала давност. Аз съм дете от смесен брак и българският спрямо майчиния ми испански не ми е чужд като граматика, лексика се учи с практиката. Да не говорим за така наречения медитерански тип в антропологията. Тукашните ми приятели са ми много интересни със своите „широки души“- имат си братя руси чак до Владивосток…… Нека заповядат всезнайковци и тъкмо тук в хубавия наш Средиземноморски край, както вика прабаба ми от Солун, сега на 90 години в Пловдив, обяснят простичко, с народни думи що се крие в опозицията СВОЕ:ЧУЖДО именно в целия този морски басейн….

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s