Българското интелектуалстване е нещо като извънземните: знае се, че съществува, приема се, че е спасило човешкия (респективно българския) род, никой не го взема под внимание в ежедневния си живот. И това е по две причини: принадлежността към интелектуалстващата каста в България се придобива чрез специален таен код използван при писане. Колкото по-неразбираемо е писането, толкова по-просветено е интелектуалстването, според както казва и Lyd. Разбира се, има изключения, но те не променят правилото. Доказателство за това е вестник Култура, който си е все същата езотерична книга за заклинания както и преди години, която разбират само хората от интелектуалната каста. Дори не кастата по принцип, а отделните подкасти - изкуствоведска, философска, литературоведска - които си разбират своите си статии. Втората причина е следствие от първата, а именно, надменността на гореспоменатата интелектуална каста към простосмъртните.

И да кажем, че писането на литературна критика е най-очевидният пример. Нали литературата е пресечно множество и на интелектуалците, и на простосмъртните. Хайде, историята е уж разказвателен предмет и там се научават само хронология и едно-две патриотични клишета. Философията не е необходима. Изкуството - забравено. Мисленето за политиката е приоритет на ежедневните вестници. Самите интелектуалци са пратили философията и изкуството в трета глуха. Те, първо, говорят за тях като за своя свещена крава, която не трябва да се пипа от недораслите простосмъртни. Второ, не позволяват кравата да се доведе до пасбището, тоест да се свързват с удоволствие и плашещата фриволност, или простота и яснота, откъдето тя би се угоила и загладила косъм. Българските интелектуалци са аскетици, отшелници, като Йоан Рилски, получаващи духовна валидност чрез откъсване от света.

Но литературата се изучава в училище не като хронология на събития, а нещо все пак се казва за нея. И освен това, едно време литературата освен забавление е била и индоктринационна задача. Така че тълкуването й е трябвало да достига до масите, оттам необходимостта от интелектуалстваща критика. И това е парадоксът - хем опит за въздействие на масите, хем на езотеричен език, хем надменно. Това е наследството днес, въплътено от тази традиция, както писа Силвия. Но не ме учудва, защото това си е ясно от механизма на ученето на писането и мисленето още от училище.

Моята писателска кариера започна отрано. Научиха ме да чета и пиша печатно на 4, а после ме изнудваха емоционално да пиша писма на баба и дядо. След това прописах ченгелчета, преразказ по картинка (най-досадният вид), стихове, отговор на литературен въпрос, реферати, литературно-научно съчинение. Сигурно съм се справяла добре, като съдим по училищния успех на тези съчинения, но истината е, че дори и да исках, не можех да предам тайната на успеха си на нуждаещи се съученици, закъсали на класното. Писането на стихове слава Богу никой не го преподаваше, но за съжаление същото важеше и за писането на всичко останало, което имаше значение в училище. Или се преподаваха някакви задължителни формули, разширени планове, една досада, от които може само да се намрази мисленето и критиката. Аз някакси изкласявах - писането го правех по интуиция, както и влизането в гимназия и университет. После си мислех, че в университета самата аз ще науча тайната и ще започна да пиша истински като критиците, които най-много харесвах. Hещо ново, за което никой не е писал, а не вездесъщото “Образът на майката и родината у Ботев.” (Което всъщност си е интересна тема, ако се изхвърлят на боклука всичките идеологически предписания, все още съществуващи днес.)

В нашия факултет имаше ежегодно състезание за студентски разработки. И още в първия ми курс една преподавателка, хонорувана в СУ, но иначе живуща в БАН, реши, че от нас става нещо и че вси зайци трябва да участват в състезанието ако искат, а те трябва да искат. И избра за всеки тема, фино нагласена според интересите, които бе забелязала у нас. Тази жена беше/е наистина интелектуалка, а не занаятчийка-преподавателка като масата останали. Помня моята тема беше за кинодиалогичността в един малък роман. Толкова кръв и сълзи вложих в тази разработка от изстрадани пет странички колкото сигурно не съм влагала в никоя следваща. Самият роман да се изнамери беше нелесно, после в библиотеката на НАТФИЗ за изследване на кинодиалогичността (там разбира се нямаше нищичко по въпроса как се строи кинодиалог - значи и там писането на техните кино и театрални неща беше оставено на интуицията). После Народната със специално разрешение (тогава не пускаха първокурсници). Може би накрая написах нещо интересно, но за съжаление се е загубило творението ми, та не е сигурно.

Какво беше удивлението, удара, изненадата, когато шефката на катедрата, научила за нашите писмени домогвания, в един час, който ни водеше, се вгледа в очите ни и твърдо ни подчерта: “Разбрах, че смятате да пишете разработки за състезанието. Трябва да знаете, че за да напише човек и един ред трябва да е изчел поне десет книги за него. Така че бъдете много внимателни.” Не заради идеологически съображения, а… не може просто така да се пише и то за литературата. Не може просто така да се разбира тя.

Останалите колеги го изтълкуваха като завоалиран, но твърд намек да не навлизат в този забранен оазис на творението, критическия анализ, и да не участват. А аз продължих да се боря с петте странички. Но през цялото следване ми тежаха тези десет книги като воденичен камък. Още повече че в нашата специалност по принцип книгите бяха оскъдни. И все се питах, а дали са точните книги? Така броят им постепенно се увеличаваше до степен на парализа на всякакво мислене. Чудех се, за всяка дума, дали е потвърдена от въпросните книги, дали съм достатъчно подготвена да я кажа. След това разбира се имаше курсови работи, дипломна работа, но философията на писането си остана непроменена от онази, формулирана пред нас в първи курс. Писането според нея беше не щастие, а внимателен опит да не се каже нещо погрешно, самоволно, странно. А как наистина да се каже нещо изобщо, как да се пише и мисли критически и научно, никой не ни каза. Вероятно защото малцина бяха сигурни дали царят наистина е гол под дългите изречения без смисъл.

Едва по-късно осъзнах, или по-точно ми беше показано, че десетте книги преди изречението може да ca ненужен баласт. В най-добрият случай са патерици, които пречат, когато човек иска да лети. Блоговете настрана, но едва след СУ разбрах какво значи да пишеш и дишаш като свободен човек, свободен да изкаже своя мисъл преди да е станал вече специалист по нея. Разбрах как може да се мисли чрез писане, да се влияе чрез писане, да се търси, да се изследва, да се открива чрез писане. А това става, когато имаш идея, която искаш да споделиш и си изоставил надменността; готов си на диалог и саморевизия следствие на диалога, готов си да изоставиш патетиката на собствената си непогрешимост и многознайстване, опаковало крехко его.

Известно време след като заминах потърсих статии от България, включително на мои преподаватели. Исках да ги покажа на тукашните хора, на които се възхищавам. След като го намерих обаче изоставих идеята. Звучаха толкова провинциално и празнословно, че по-скоро не бих искала да издавам, че се познаваме . Едната научна статия (твърде типична), с претенции да изследва феномена устна история, просто бе списък с цитати от философи на историята, а после изброяваше различни архиви за устна история в различни страни. Може би полезна ако реша да търся нещо в архивите. Другата беше без цел ни посока, не се разбираше какво иска да каже и всъщност главно беше разказвателно описание на нещо вече до болка познато и обсъждано. Никаква нова гледна точка или тълкуване, новооткрити факти, връзки между феномени, а най-малкото показване на значимост на темата си към някакво общество и реалност. Чисто и просто концепцията за “десетте книги” на практика.

Всъщност, съзнавам, че обвиненията в безцелно, празно и тромаво писане може да се обърнат и срещу мен. Но не включвам себе си в кръга на интелектуалците; не претендирам аз самата да пиша добре на български и макар че блогът ми намеква за интелектуалстване, то е само шега. И наистина “превеждането” е проблем - не само на термините и понятията, но и стилът. (Hаучните статии са друга работа…). И бидейки далеч от претенциите, търся чужда гледна точка . Но проблемът ми е като читател, който иска да разбере какво му казват интелектуалците в България. Научавам се, че вестник Култура върло настоява да държи публиката си на сигурно разстояние (и дори не допуска да се повдига въпроса за вестников форум или читателски коментари, страхувайки се от профанизация). А финансовата мечта на вестника, засега неосъществена, е да достигне до 1000 абонамента…

Това не изглежда ли странно на някого в редакцията? Защо според тях толкова хора, които са учили хуманитарни науки, които правят изкуство, или които - бидейки например програмисти - мислят за тези неща, не се абонират? След като блоговете доказват, че мислещите хора правят идеи и красота и без този вестник? И след като, ако се огледа човек, навсякъде бълбукат философски разговори, никнат интересни неща, издават се книги и се гледат образи? И кога ще спрат да се оплакват от беднотията, която не позволявала на хората да се замислят за идеи? При положение, че според тях идеалната идея е стерилно опакованата в амбалаж от техния вестник?

Как ви се струват тези семейни отношения:

а) Когато имаш проблем, можеш винаги да разчиташ на фамилията за помощ- на баща, майка, леля и чичо, дядо и баба, братовчеди, кръстници.

б) Когато станеш на 18, трябва или да се преместиш да живееш отделно, или да плащаш наем на родителите си.

в) Родителите ти те обичат и се жертват за вас, а като остареят, вие не ги захвърляте в старчески дом.

А можете ли да свържете всяка една от горните ситуации с по един от следните принципи за брой деца:

1) Две деца са достатъчно, за да могат да получат добър старт в живота.

2) Нито прекалено много, защото няма да можем да ги издържаме, нито прекалено малко, защото ще им бъде трудно да ни гледат като остареем.

3) Колкото повече деца е биологически възможно да се родят, толкова по-добре.

Един интересен пост на apieceofme ме размисли за семейните отношения. Постът беше за пътешествие, което само по себе си е интересно и заслужава внимание, но думите на един канадски Джеф за семейните очаквания към децата са конкретно поводът за размишленията ми. И колко нещо толкова интимно и на пръв поглед спонтанно е всъщност толкова философски закономерно. (Дори без да търся - по въпроса има написани дебели книги, например тази и тази.)

Според Джеф, в американското семейство децата на 18 са принудени да започнат самостоятелен живот, което значи работа и плащане на наем на мама и татко. А нали всички сме чували колко студени са американските родители: пари на децата си ще дадат само назаем, от малки се налага да работят, на 18 живеят отделно от родителите си, а те ги посещават само с предизвестие и дори въпрос не става баба да гледа внучето си, като разбира се също не очаква да бъде гледана на старини.

Но преди да обвиняваме американците в студеносърдечие, нали приемаме, че отношенията родители-деца са един вид икономика на биологическото възпроизводство, която е част от цялостната система. A етиката, тази, с която ние съдим семейните отношения и ценностите, всъщност се изгражда около нея. Философията на детеотглеждането във всяко общество е хармонична с културата. И макар че отношенията между родители и деца във всички общества са нещо силно емоционално, ясно е колко относителна е тази емоционалност. Доскоро и в България боят се е препоръчвал, дори като признак на родителска любов (поговорката от Библията “Който щади тоягата, мрази детето си”), а днес е отхвърлен като жестокост. Променило се е обществото, променя се и нашата оценка за отношенията, както всеки знае.

Как ви се струва например следното общество и съответни семейни порядки. Хората са бедни, но раждат колкото се може повече деца. Гледа ги майката, а всички участват изцяло в къщната работа. Родителите са боготворени и умират на грижата на порасналите си синове и дъщери, c които живеят. Красиво е, нали? И напълно в стила на изконните български ценности. В същото време коренно различно от порядките днес. Въпреки това сме склонни да го приемем като “истински българското”, защото това сме попили от литературнатa класика като модел. Идеалът, който е наложен от тази класика (елинпелинов, между другото), е идеализирането на едно отминаващо време, което обаче въпреки това все още се смята за сърцевината на българската същност. Ако днес е различно, смята се, че е заради покварата я на съвремието, я на социализма и че трябва да се върнем към истинското. A то е невъзможно. И е показателно, че дори и патриотично настроените българи, които романтизират миналите порядки, сами не избират за себе си онзи модел.

Всъщност, това, което описах, го има и днес - по света в бедните слоеве на Латинска Америка например, както и в България сред малцинствата. В този модел няма нищо романтично. Родителите раждат много деца не защото ги обичат повече, отколкото родителите на едничкото, а защото системата предполага такова свръхпроизводство. От една страна, може да има висока смъртност (но не е точно заради това). От друга страна, трябват повече работни ръце за нивата. От трета най-важна страна, обаче, силата и успехът не произлизат от индивидуалните постижения и усилия на индивида, а зависят от общността, към която принадлежи. В такова традиционно общество има значение хората, на които се опираш и техните решения и власт, така че колкото по-голяма фамилия имаш на различни позиции, толкова по-добре за теб, защото братовчеди, чичовци и дядовци ще те подкрепят безусловно. Разбира се, всичко това изисква и от теб същата безусловна лоялност към всеки член на фамилията. Означава, че ти не може произволно да се преселваш където ти скимне, да вземаш самостоятелни решения за себе си (включително за професията и оженването си), да си купуваш скъпи придобивки на своя глава, да се откажеш да издържаш родителите си, които ще живеят с теб винаги и да отхвърляш тяхната дума. Нещо като племенната албанска култура. Така че многото деца в такова общество са инвестиция, социална осигуровка за родителите. Това е обяснението, че и най-бедните семейства не се притесняват как ще изхранват многобройната си челяд, а раждат, колкото могат.

В САЩ - това студено общество - успехът на отделният човек се гради от собствените му усилия и оценка. Отношенията между родители и деца не ми се виждат коравосърдечни, защото разбирам философията зад тях. Децата още от училище се насърчават да работят, но не да се издържат, а да се учат на свързаната с това етика - отговорност, самостоятелност, организираност, разбиране на цената на парите. Освен това се смята, че така придобиват повече увереност в себе си, самочувствие, разбират смисъла на образованието, научават се да общуват и да се “оправят” в живота. Всичко това са важни качества в едно общество, основано на индивидуалните заслуги. Aкo детето стане на 18 и не работи, това е повод за тревога, че няма да прокопса, също като стереотипа за “вечните студенти” едно време в България, които следват с години на гърба на мама и татко. Ако ли пък детето учи, ще e в общежитието, което е студентска общност, а не място за живеене на студенти отдругаде. А ако работи и живее вкъщи, приема се за честно, че сега като пораснал човек ще участва в семейството наравно и съответно ще допринася за къщните разходи, отколкото да си живее лесния живот (хем го хранят и му чистят, хем изработените парички си ги харчи само за себе си).

А и в много случаи стереотипните ужасяващи описания на американските порядки са доста преувеличени. Родителите в САЩ всъщност влагат огромни средства и усилия за отглеждането на децата си. Не толкова за дрънкулки и скъпи дрешки, а за образование, клубове, музикални и танцови уроци, “умни играчки”, спорт и всякакви личностноизграждащи занимания. Бих казала, че обобщено, американските родители влагат много повече време и интерес в отглеждането на децата си, отколкото традиционно българските.

Да кажем, българското общество днес е по средата между американското и традиционното. Но не бих казала идеалистично, че е събрало добрите черти от едното и от другото. Например, освен че американските родители като цяло са по-заинтересувани от децата си като личности, харесва ми и фактът, че последните имат повече домашни задължения, отколкото в България. Това е част от възпитанието в самостоятелност. Харесва ми също принципът, че родителите не е необходимо да правят цял живот жертви в името на добруването на порасналите си деца (и съответно после да ги изнудват емоционално, че са правили такива жертви). Или че ако отделнитe хора не искат да имат деца, или не могат, това не се счита за аберация на човешката природа или за трагедия (”Кой ще те гледа като остарееш?”).

Помня една случка с български студент, живеещ тук с родителите си. Те искаха да си купуват къща, която според него бе твърде скъпа за техните ниски доходи. Но те го контрираха: “Нали ти скоро ще завършиш и ще си намериш хубава работа. Няма да са проблем вноските.” Той се надявал да завърши и да запраши в произволно избрана посока, но те се надявали да живеят с него.

Ясно е, че всеки ще възприема като най-топли и човешки отношенията, с които сам е израснал (или тези, с които са го индоктринирали в училище), но само исках да кажа, че емоциите са културно-обусловени животни и за всяко отношение си има културно обяснение… което може да се окаже доста впечатляващо, ако се открие И студентската общност на apieceofme, където са дошли отвсякъде, дава наистина прекрасна възможност за такива сравнения

Ние имаме обичай да посещаваме религиите на техните празници. Много е просто. Когато наближи специален празник, избираме си дадена църква или храм от произволно зададен район или културни убеждения и сме там. Разбира се, има разлика в добре-дошлито. На някои места просто отиваш и присъстваш необезпокояван, на други те забелязват и сами те настаняват, а на още по-други трябва да имаш вътрешна връзка или поне покана. Не че няма да те пуснат да влезеш, но ти самият ще се чувстваш като хипитата на дебютантското парти от филма “Коса”. Във всеки случай от тези наши посещения сме научили повече за хората и за това как те изразяват себе си и вярата си, отколкото от много дебели книги. Припомняме си истории от свети книги и забелязваме нови връзки между познати отдругаде разбирания и символи. Не се отказваме да приемаме послания и новооткрити значения. Слушаме подобна история, предадена с други думи, която дава смисъл на света.

Присъствието ни понякога е конфузно, понякога смешно, а още по-понякога правим фаталната грешка да сядаме на последните редове, които са територия на бебетата. Понякога се сблъсквам случайно с мои студенти. Несръчно научавамe нови ритуали и как да се обличамe за съответния празник. Понякога имаме възможност да задавам въпроси след това, а свешеникът/проповедникът или е много зает да говори с дадени хора от конгрегацията, или е много заинтересуван да ми отговори, а на някои места получаваме и ценното разрешение да правим обстойни снимки и да драскаме мраморния под със стативи. В тази малка православна църквичка, префасонирана преди години от индиански колониален католически параклис, ни подариха после света вода и свещи и ни отделиха време за подробно описание на произхода на всички икони, макар че минаването ни оттам беше напълно случайно без перспектива да го посетим отново.

Миналата година реших да си взема коледната проповед в една католическата църква. Избрах я заради архитектурата - прилича на бяла торта от сметана, макар и вътре не толкова великолепна, колкото обичайно са католическите църкви. И понеже е катедрална, службата се водеше от епископа. По незнайни причини ми се искаше проповедта да говори за нелегалните имигранти. Струваше ми се, че коледната история - отсядането във витлеемския обор и после бягството в Египет - има нещо общо с историята на всеки един скиталец, не доброволен пътешественик, а принуден от обстоятелствата да броди в чужд нему свят. Искаше ми се проповедта да напомни, че всеки низвергнат от обществото или политическата система заслужава солидарност. Но разбира се, не получих такава. Религията е такова нещо, при което няма място за избор на проповед. Вместо това, проповедта беше спокойна и монотонна и почти не я чух, но впоследствие разбрах, че ставало дума за Големия Взрив. Може би е била интересна все пак, но подозирам, че с такава тема не е целяла състрадание.

Някои служби са хаотични, недисциплирани и свободни. В една румънска православна църква предните редове бяха спокойни, а отзад имаше постоянен водовъртеж от влизащи и излизащи, които съчетаваха проповедта с участие в някаква своя доста активна реалност. В католическата църква в мексиканския квартал има ансамбъл с китари, който изпълнява литургичните песни. Службата се води на испански. Свещеникът - с кастилски акцент, alas - познава и се обръща към паството си по име, дори и към децата, но сигурно не осъзнава колко чуждо и бюрократски звучи за енориашите-мексиканци речта му с мадридска интонация. Въпреки това проповедта беше жива и изпъстрена с примерчета, в които участваха реални действащи лица от публиката, които се засмиваха като чуеха референцията. И както хаотично се бяха настанили хората в началото, така безредно се смесиха след това, разменяйки думи с приятели, показвайки нова дреха и с планове за следобеда.

Интересно е да бъдеш приет в една общност, макар и временно, без от теб да се изисква нещо. Казват, че колкото по-високи изисквания поставя една религия към следовниците си, толкова по-пламенни са те и толкова по-успешен е животът им (не знам дали този парадокс има вече име). Не мога да съдя за това доколко е така в общностите, които посещаваме. Наблюдавам живота им отвън и за много кратко време, за да отсъдя. А нашият подход е либерален, в смисъл, че ние избираме място и момент. Нещо подобно на онези вярващи, на които казват кафетерийни, защото също като в кафетерия влизат, но после си избират от всичките проповявдвани доктрини в какво ще вярват. Все пак обаче ние не се провъзгласяваме за вярващи, нито за принадлежащи към дадена религия, и като така не се ползваме с привилегиите на принадлежността. Ние сме чуждите… И макар че високите изисквания към следовниците обикновено водят до по-пламенни човешки същества, установено е, че всеки човек, принадлежащ към дадена религия, има своя, индивидуалнa вярa, съвсем различна от тази на всички останали негови съверници, при която някои от официалните за религията вярвания са привилегировани, а други - заметени под килима. Така че не се различаваме от тях, а нашите цели са си съвсем антропологически, без верски претенции.

Все пак хубаво е за малко да бъдеш осиновен като бъдеш гостоприемно допуснат в даден храм и да бъдеш поканен да надникнеш в неговата картина за света. Да играеш хóра след службата и да те гостят със сухи плодове като тук вляво, да участваш във временната лудост “мацане с бои” за празника Холи (вдясно), от които после може да си отидеш вкъщи и да се измиеш…

И самата великденска проповед? Тя беше на тема емоционалното възраждане - за това как човек трябва да си дава нов шанс след някой голям житейски банкрут, възраждане на ентусиазма и оптимизма му. И да дава и на другите такъв нов шанс. Какво по-хубаво от това?

Тази неделя Православната църква празнува Великден. За някои той е празник на весело настроение и събиране на роднини, за други е момент на преосмисляне на уж познатите, ежедневните неща в духовен план. Ако сте от вторите, този разказ ще ви хареса със своя различен поглед към нещо уж нормално и общоприето, към силата на множеството. При публикуването си в списание Ню Йоркър през 1948 година е предизвикал фурор и смъртни заплахи към авторката, а днес е признат за класика. Oбщото с Великден e темата за изкупителната жертва. Предупреждавам обаче, че е мрачен…

Лотарията

Шърли Джаксън
Сутринта на 27 юни беше ясна и слънчева, с топлата свежест на истински летен ден; цветята цъфтяха силно и тревата беше наситено зелена. Хората от селото започнаха да се стичат на площада, между пощата и банката, в десет часа. В някои градчета имаше толкова хора, че лотарията трябваше да се провежда два дена и да започва на 20 юни, но в това село, само към триста души, лотарията ставаше за два часа, така че можеше да почне в десет и да свърши навреме за обяд по пладне.

Разбира се, децата се събраха първи. Училището беше свършило наскоро и усещането за свобода за повечето бе още непривично; събираха се мирно, докато не се разразяваха в бурна игра. Разговорите все още бяха за класа и учителя, за книгите и наказанията. Боби Мартин вече беше напълнил джобовете си с камъни и другите момчета скоро го последваха, избирайки най-облите и гладки камъни. Боби и Хари Джоунс и Дики Делакроа - селяните го казваха Делакрой - накрая струпаха голяма купчина камъни в единия ъгъл на площада и я бранеха от набезите на другите момчета. Момичетата си стояха настрани, говореха си и поглеждаха през рамо момчетата, а малките дечица се търкаляха в прахта или стискаха ръката на по-големите си братя и сестри.

Скоро започнаха да се събират мъжете, наглеждаха децата си, говореха за посев и дъждове, трактори и данъци. Стояха заедно, далеч от купчината камъни, с кротки шеги и усмивки вместо смях. Жените, с избелели домашни рокли и жилетки, дойдоха скоро след мъжете си. Поздравяваха се и си разменяха клюки, докато се насочваха към съпрузите си. Застанали до тях, жените скоро започнаха да викат децата си, а те идваха с неохота след третия или четвъртия път. Боби Мартин се сниши под ръката на майка си и избяга със смях към купчината камъни. Баща му извика рязко и Боби дойде веднага, застанал между баща си и по-големия си брат.

Лотарията се водеше - както и танцовите вечеринки, младежките сбирки и програмата за Хелоуийн - от Мистър Съмърс, който имаше време и енергия да се посвещава на обществени дела. Беше кръглолик и засмян, занимаваше се с въглища и хората го съжаляваха, защото нямаше деца, а жена му бе кавгаджийка. Когато се появи на площада с черна дървена кутия, сред селяните се разнесе шепот, а той махна с ръка и извика: “Малко закъснение днес, хора.” Пощальонът Мистър Грейвз го следваше с трикрако столче в ръка, което бе сложено по средата на площада, а върху него черната кутия. Селяните се отдалечиха и отстъпиха пред столчето, а когато Мистър Съмърс попита: “Някой да ми помогне?”, имаше колебание между двама души. Мистър Мартин и най-големия му син, Бакстър, се приближиха и хванаха кутията, докато Мистър Съмърс разбъркваше листчетата в нея.

Първоначалните такъми за лотарията бяха загубени отдавна, а черната кутия на столчето бе пусната в употреба още преди да се роди Стария Уорнър, най-възрастният в селото. Мистър Съмърс често повдигаше въпроса за нова кутия, но никой не искаше да разбутва традицията, наложила се дори в една черна кутия. Говореше се, че сегашната бе направена от парчета от предишната, измайсторена от първите заселници на селото. Всяка година след лотарията Мистър Съмърс подхващаше пак за нова кутия, но всеки път темата беше изоставяна без да се направи нищо конкретно. Тя ставаше все по-износена и вече не беше изцяло черна, а олющена от една страна и отдолу се показваше първоначалния й цвят, на места бе избеляла и на петна.

Мистър Мартин и големият му син, Бакстър, държаха кутията на столчето, докато Мистър Съмърс разбъркваше надълбоко листчетата с една ръка. Тъй като голяма част от ритуала беше забравен или отхвърлен, Мистър Съмърс бе успял да замени някогашните дървени тресчици с листчета. Тресчиците, казваше той, са били приемливи докато селцето е било малко, но сега, с население над триста души и перспективи за повече, трябваше нещо, което се побира по-лесно в черната кутия. Вечерта преди лотарията Мистър Съмърс и Мистър Грейвз бяха приготвили листчетата и ги бяха сложили в кутията, а нея в сейфа на въглищната компания на Мистър Съмърс, заключена, докато той не я занесе на площада следващия ден. През остатъка на годината кутията бе прибирана, понякога на едно място, друг път на друго; веднъж прекара цяла година в плевника на Мистър Грейвз и друга година на пода в пощата, а понякога бе отнасяна в смесения магазин на Мистър Мартин, на лавицата.

Имаше известни процедури преди Мистър Съмърс да открие официално лотарията. Трябваше да се направят списъци - на главите на семейства, на главите на домакинства, членовете на всяко домакинство в отделните семейства. После идваше клетвата, която Мистър Съмърс трябваше да произнесе пред пощальона като администратор на лотарията; едно време, помнеха някои, имаше кратък напев, произнасян от администратора, нещо като формален напев без мелодия, надлежно изрецитиран всяка година. Според някой, когато администраторът го е казвал или пеел, заставал така, че другите си мислели, че ще минава сред множеството, но преди доста години този ритуал бе изоставен. Имало е също и ритуален поздрав от администратора към всеки, приближил се да тегли, но това също се бе променило с времето и сега се смяташе само, че той трябва да се обърне и говори с всеки приближил се. Мистър Съмърс беше доста добър в това; в своята бяла риза и работен панталон, с ръка положена леко върху кутията, той изглеждаше много намясто в разговора си с Мистър Грейвз и двамата Мартин.

Точно когато Мистър Съмърс остави разговора и се обърна към селяните, Мисис Хътчинсън притича по пътеката към площада, с жилетка метната върху раменете, и си намери място отзад. “Направо забравих кой ден е,” каза тя на Мисис Делакрой наблизо и двете се засмяха тихо. “Мислех, че моят подрежда дървата отзад и като погледнах, децата ги нямаше, сетих се, че е 27 и дотичах.” Тя изтри ръцете си в престилката и Мисис Делакрой каза: “Ама не си закъсняла, отпред още говорят.”

Мисис Хътчинсън проточи врат над тълпата и видя мъжа си с децата отпред. Тя потупа Мисис Делакрой по ръката за довиждане и започна да си проправя път напред. Хората доброжелателно й правеха място да мине, а двама-трима отбелязаха, с глас, който да бъде чут наоколо, “Ето я и Мисис Хътчинсън” и “Бил, тя пристигна все пак”. Мисис Хътчисън протегна ръка към мъжа си, а Мистър Съмърс отбеляза: “Мислех, че ще трябва да започнем без теб, Теси.” Мисис Хътчинсън се засмя: “Няма да си оставям чиниите в мивката, нали, Джо?” и тих смях се разнесе сред тълпата, докато хората се наместваха след пристигането на Мисис Хътчинсън.

“Е,” каза сериозно Мистър Съмърс, “мисля, че трябва да започваме и да го свършваме, че да си продължаваме работата. Някой да липсва?”

“Дънбар,” казаха някои. “Дънбар. Дънбар.”

Мистър Съмърс провери листа. “Клайд Дънбар,” каза. “Да, той си счупи крака. Кой тегли за него?”

“Аз, мисля,” каза една жена и Мистър Съмърс я погледна. “Съпруга тегли за съпруг,” каза. “Нямаш ли някое момче да тегли вместо тебе, Джейни?” Макар че Мистър Съмърс и всички в селото знаеха много добре отговора, администраторът бе длъжен да запита формално. Мистър Съмърс изчака отговора с израз на любезно внимание.

“Хоръс още няма шестнайсет,” каза Мисис Дънбар със съжаление. “Май трябва аз да замествам моя тази година.”

“Така,” каза Мистър Съмърс. Той отбеляза в списъка. После попита: “Момчето на Уотсън тегли ли тази година?”

Високо момче в тълпата вдигна ръка. “Тук,” каза. “Аз тегля за мен и майка ми.” Той премигна притеснително и наведе глава, когато няколко гласа додадоха: “Дорбо момче, гледай ти.” “Друго е майка ти да има мъж, който да я отмени.”

“Е,” каза Мистър Съмърс. “Май всички са тук. Старият Уорнър дойде ли?”

“Тук,” обади се глас и Мистър Съмърс кимна.

Внезапно шъткане обхвана тълпата, когато Мистър Съмърс прочисти гърло и погледна списъка. “Готови? Започвам да чета имената, първо главите на семейства, мъжете идват и теглят листче от кутията. Дръжте затворено листчето в ръка, докато не са изтеглили всички. Нали еясно?”

Хората го бяха правили толкова пъти, че само половината слушаха наставленията. Повечето мълчаха, облизваха устни и не се оглеждаха. Тогава Мистър Съмърс вдигна длан и каза: “Адамс.” Един човек се освободи от тълпата около себе си и се приближи. “Здрасти, Стив,” каза Мистър Съмърс. “Здравей, Джо.” Двамата се усмихнаха един на друг нервно и без хумор. Тогава Мистър Адамс се пресегна и извади от кутията сгънато листче. Стисна го в крайчеца и се обърна да се върне припряно на мястото си в тълпата, малко встрани от семейството си, без да поглежда надолу в ръката.

“Алън,” каза Мъстър Съмърс. “Андерсън… Бенъм.”

“Като че ли едната лотария свършва и след нея почва друга,” каза Мисис Делакрой на Мисис Грейвз там някъде отзад.

“Все едно че предната мина преди седмица.”

“Толкова бъро минава времето, наистина,” каза Мисис Грейвз.

“Кларк… Делакрой”

“Ето го моят,” каза Мисис Делакрой. Тя спря дъха си, докато мъжът й излезе напред.

“Дънбар,” каза Мистър Съмърс и Мисис Дънбар пристъпи със сигурна крачка към кутията; една жена каза: “Давай, Джейни,” а друга добави: “Ето я.”

“Сега сме ние,” каза Мисис Грейвз. Тя наблюдаваше Мистър Грейвз, докато той пристъпи към кутията отстрани, поздрави със сериозност Мистър Съмърс и избра ивица хартия от нея. Вече навсякъде в тълпата бе пълно с мъже, хванали малката сгъната хартийка в големите си длани и ги обръщаха на всички страни. Мисис Дънбар и двамата й сина стояха заедно, тя хванала листчето.

“Харбърт… Хътчинсън.”

“Отивай, Бил,” каза Мисис Хътчинсън и около нея се засмяха.

“Джоунс.”

“Ама казват,” обърна се Мистър Адамс към Стария Уорнър до него, “че онези в северното село мислят да се откажат от лотарията.”

Старият Уорнър пръхна. “Ненормални глупаци,” каза. “Ако ги слушаш младите, нищо не им е угодно. Още малко и ще искат да се връщат в пещерите, никой да не работи и така да живеят. Имаше една поговорка, ‘Юнска лотария, реколта голяма’. Още малко ще почнем да ядем готвен лапад и жълъди. Винаги е имало лотария,” добави той раздразнено. “Достатъчно ми е, че гледам там отпред младия Джо Съмърс как се шегува с всички.”

“На някои места вече са премахнали лотарията,” каза Мисис Адамс.

“Нищо хубаво няма да излезе от това,” каза Стария Уорнър твърдо. “Една камара глупаци.”

“Мартин.” Боби Мартин видя баща си как излиза напред. “Овърдайк… Пърси.”

“Да минава по-бързо,” каза Мисис Дънбар на големия си син. “По-бързо да е.”

“Още малко и свършват,” каза той.

“Приготви се да изтичаш да кажеш на татко ти,” каза Мисис Дънбар.

Мистър Съмърс извика своето име, пристъпи право напред и избра листче от кутията. После извика: “Уорнър.”

“Седемдесет и седем години съм участвал в лотарията,” каза Стария Уорнър като минаваше през тълпата. “Седемдесет и седми път.”

“Уотсън.” Високото момче пристъпи непохватно през тълпата. Някой каза: “Не се стеснявай, Джак,” а Мистър Съмърс му рече: “Спокойно, синко, не бързай.”

“Занини.”

След това настъпи дълга пауза, бездиханна пауза, докато Мистър Съмърс, вдигнал листчето си нагоре, каза: “Добре.” За момент всички замряха, а после всички листчета бяха отворени. Внезапно всички жени заговориха едновременно сподавено. “Кой е? На кой се падна? Дънбар ли е? Уотсън?” После гласовете заговориха: “Хътчинсън е. Бил. На Бил Хътчинсън се падна.”

“Иди кажи на баща си,” каза Мисис Дънбар на големия си син.

Хората се оглеждаха да видят семейство Хътчинсън. Бил Хътчинсън стоеше тихо, загледан в листчето в ръката си. Изведнъж Теси Хътчинсън извика на Мистър Съмърс: “Ти не му даде достатъчно време да си избере което листче иска! Видях те. Беше нечестно!”

“Дръж се коректно, Теси,” извика Мисис Делакрой, а Мисис Грейвз добави: “Всички имахме еднакъв шанс.”

“Мълчи, Теси,” каза Бил ХЪтчинсън.

“Е,” каза Мистър Съмърс. “Всичко мина доста бързо. Сега трябва да побързаме малко, за да свършим навреме.” Той погледна другия списък. “Бил,” каза, “ти тегли за семейство Хътчинсън. Има ли други домакинства в семейството?”

“Дон и Ева,” извика Мисис Хътчинсън. “Дай им и те да си опитат късмета.”

“Дъщерите теглят със семейството на съпруга, Теси,” каза меко Мистър Съмърс. “Знаеш това, както и всички останали.”

“Не беше честно,” каза Теси.

“Май не, Джо. Дъщеря ми тегли с мъжа си, така е. Нямам други в семейството освен децата.”

“Значи, като семейство теглиш ти. И като домакинство теглиш също ти. Нали.”

“Така е.”

“Колко деца са, Бил?” попита формално Мистър Съмърс.

“Три,” каза Бил Хътчинсън.

“Бил, Нанси и малкият, Дейв. И Теси и аз.”

“Добре,” каза Мистър Съмърс. “Хари, взе ли обратно билетчетата?”

“Мистър Грейвз кимна и вдигна листчетата. “Сложи ги тогава в кутията,” нареди Мистър Съмърс. “Вземи билетчето на Бил и го сложи в кутията.”

“Мисля, че трябва да го повторим отначало,” каза Мисис Хътчинсън, възможно по-тихо. “Казвам ти, че не беше честно. Не му даде достатъчно време да избира. Всички видяха.”

Мистър Грейвз беше избрал пет листчета и ги сложи в кутията, пусна всички останали на земята, а лекият ветрец ги хвана и ги отвя.

“Слушайте,” каза Мисис Хътчинсън на хората наоколо.

“Готов ли си, Бил?” каза Мистър Съмърс. И Бил Хътчинсън, след бърз поглед към жена си и децата, кимна.

“Не забравяйте,” каза Мистър Съмърс. “Вземете листчетата и ги дръжте сгънати докато всеки не си изтегли. Хари, помогни на малкия, на Дейв.” Мистър Грейвз взе ръката на детето, което го последва само до кутията. “Вземи листче от кутията, Дейви,” каза Мистър Сърмъс. Дейви пъхна ръката си в кутията и се засмя. “Вземи само едно листче. Хари, дръж му го ти.” Мистър Грейвз хвана ръката на детето и взе листчето от стиснатия юмрук, държа го, а малкият Дейв стоеше до него и го загледа с почуда.

“Сега е Нанси,” каза Мистър Съмърс. Нанси беше на дванайсет и нейните съученици дишаха сподавено, когато тя отметна полата си и гразиозно взе листче от кутията. “Бил малкият,” каза Мистър Съмърс и Били, с червено лице и натежали крака, почти събори кутията като си взимаше хартийка. “Теси,” каза Мистър Съмърс. Тя се поколеба за момент, погледна наоколо предизвикателно, а после стисна устни и се приближи до кутията. Грабна хартийка и я сложи отзад.

“Бил,” каза Мистър Съмърс и Бил Хътчинсън се пресегна и опипом потърси, а накрая извади ръка с последното листче в нея.

Тълпата утихна. Едно момиче прошепна, “Дано не е Нанси” и шепотът стигна до крайчеца на тълпата.

“Не е като преди,” каза Стария Уорнър. “Хората не са като преди.”

“Добре,” каза Мистър Съмърс. “Отворете хартийките. Хари, отвори на Дейв.”

Мистър Грейвз отвори листчето и тълпата въздъхна, когато той го вдигна нависоко всички да видят, че е празно. Нанси и Малкият Бил отвориха своите едновременно, двамата грейнаха засмени и с вдигнати листчета се обърнаха към тълпата.

“Теси,” каза Мистър Съмърс. Настъпи пауза и тогава Мистър Съмърс погледна Бил Хътчинсън, а той отвори листчето си и го показа. Беше празно.

“Теси е,” каза Мистър Съмърс с притаен глас. “Покажи листчето й, Бил.”

Бил Хътчинсън отиде до жена си и отскубна листчето от шепата й. То имаше черна точка, същата черна точка, която Мистър Съмърс беше отбелязал предишната вечер с тъмния молив в офиса на въглищната компания. Бил Хътчинсън го повдигна и тълпата се развълнува.

“Добре,” каза Мистър Съмърс. “Нека да свършваме бързо.”

Макар че селяните бяха забравили ритуала и бяха загубили черната кутия, те помнеха за какво служат камъните. Купчината, приготвена преди това от момчетата, бе готова. По земята имаше камъни, имаше и отвени листчета. Делакрой избра камък, който бе толкова тежък, че трябваше да го вдигне с две ръце и се обърна към Мисис Дънбар. “Хайде,” каза тя. “Побързай.”

Мисис Дънбар имаше дребни камъни в двете си ръце. “Не мога изобщо да тичам. Отивайте напред вие, аз ще ви настигна.”

Децата вече бяха взели камъни. Някой даде на Дейви Хътчинсън няколко камъчета.

Теси Хътчинсън сега беше в центъра на опразнено място и беше вдигнала ръце пред себе си, докато селяните настъпваха към нея. “Не е честно,” каза. Един камък я удари по главата, отстрани. “Старият Уорнър повтаряше, “Хайде, хайде всички.” Стив Адамс беше най-отпред, а Мисис Грейвз до него.

“Не е честно, не трябва така,” изкреща Мисис Хътчинсън и всички се нахвърлиха върху й.

© Shirley Jackson & The New Yorker, превод Ели Иванова. Всички права запазени. Може да се използва само за образователни цели.

Преди доста време един приятел твърдеше, че полигамията е нещо, заслужаващо сериозно внимание като доста смислена опция. При положение, че в днешно време мъжете бягат от брака, а много жени поради това остават неомъжени, многоженството би разрешило въпроса с омъжването им. Мъжът даже не е нужно да се притеснява, че няма да може да издържа жените си - той ще жертва кариерата си, за да гледа децата, а майките ще се развиват професионално, ще допринасят за семейния бюджет и всичко ще си е добре.

Не седнах да оспорвам така изложения от него дисбаланс на мотивациите, тоест, че мъжете се страхуват от брака, а жените напират за него. Но се сетих за този отдавнашен спор, защото полигамията отново стана популярна тема в новините в САЩ. Отцепническата религиозна група, FLDS, с исторически мормонски корени, е под разследване с подозрения, че в затворената им общност малолетни момичета са принуждавани да се омъжват като втора, пета и десета съпруга на доста по-възрастни от тях мъже. Над 400 деца са взети от родителите и предстои да отидат в приемни семейства, за да се спасят от сексуална принуда.

Това стълкновение на FLDS със закона не е първото. Полигамията е въведена още в самата мормонска църква във втората половина на XIX век и това е била една от причините тя да бъде преследвана тогава. Но понеже мормоните впоследствие се преселват в Юта, която по онова време все още не е била щат, многоженството е било толерирано отдалече от американския закон. За да получат щатски статус за Юта се налага лидерите на мормонската църква да се отрекат от полигамията. Обявяват я извън закона, но една група се откъсва и продължава да я практикува, не само нея, но и всички останали наследени религиозни вярвания и традции, сякаш замръзнали в края на XIX век.

Макар че и в момента тази група практикува многоженството, законът против него е трудно да бъде приложен, тъй като браковете не са официални, а се водят “духовни” (но всъщност са си и реално консумирани). В съвременното общество е трудно да се преследва една нерегламентирана интимна връзка, при положение, че и хомосексуалните бракове на места са законни, изневярата не е престъпление, нито притежанието на любовник/ца. Всъщност дори и противниците на тези практики са много внимателни да не повдигат въпроса в съда, защото има голяма вероятност при едно ново разглеждане забраната на полигамията да бъде отхвърлена като неконституционално нарушение на свободния избор на връзка.

Естествено, като говорим за полигамия си говорим за полигиния, нали. Макар че терминът значи “многобрачие”, някакво съглашение за един вид брак на втора степен, никой не е чувал за случаи на многомъжие. (Такива има, но мнооого-много рядко, в някои древни и азиатски култури). Но многоженството е разпространено. Има го в Библията (нашият праотец Аврам), има го в Близкия Изток днес, има го в Африка и както виждаме, в Америка. Противоречие ли е това дисбалансирано уреждане на изобилието от съпружески опции? Има ли значение дали един мъж ще се сдобива с много съпруги или една жена ще се запасява с много съпрузи? И има ли нещо общо това с неравенството за жените?

Моят приятел потвърди дисбаланса, когато аз се обадих, че полиандрията би било нелош вариант: един мъж ще поправя електроуредите, друг ще се издига професионално и ще плаща сметките, трети ще допринася в романтиката. Но макар че беше доста либерален за предоставянето на съпружески услуги от един мъж на няколко жени, той отхвърли начаса идеята за многомъжие на жените. Според него това не би било приемливо, тъй като хетеросексуалните мъже не се чувстват комфортно за интимност в присъствието на други мъже (по този начин се изясни, че той имал предвид в полигамията интимността да бъде в близост до останалите съпруги - явно според него те не биха чувствали дискомфорт от това).

При положение, че на света се раждат, грубо казано, еднаква бройка мъже и жени, какво всъщност дава повод да възникне многоженството? В някои случаи става дума за обикновена аритметична сметка за запазване числото на популацията. Както каза Божо в една наша дискусия, многоженството е било въведено сред турците след серия войни, при което мъжкото население драстично е намаляло. Полигамията сред мормоните пък се е наложила, според официалното обяснение, след като много мъже са измрели при пионерското преселване на Запад и семействата им са оставени без глава (това всъщност не е вярно). Но в останалите, не екстремни случаи? Какъв е смисълът да се въвежда като нормална порядка?

Ако сме съгласни, че бракът е институция, с която се регламентират отношения в обществото - имотни, интимни, на лоялност между членовете му, на отглеждане и издръжка на поколението и така нататък - той доскоро си е бил все по сметка. Сметката е била за създаване на отношения и съюз между две семейства - по линия на съпруга и съпругата - и според тази перспектива е бил определян като успешен или не. Знаем за династичните бракове, организирани с цел скрепяване на политически отношения, но и на по-ниско ниво тези стремления са си били все така валидни, само сметките са били по-дребни. (Като примерче, помислете си за библейското наставление при смърт на съпруга жената да се омъжва за неговия брат, за да не се разпиляват и отиват у друг род инвестираните от семейството ресурси.)

В едно традиционно общество, където социалният статус и успех се е определял не с независими индивидуални постижения и заслуги, а чрез рода му, бракът е бил незаменимо средство за постигане на статус чрез съребрените отношения. А многоженството е било пък продължение на този стремеж на по-интензивна степен. Биологически, гените на притежателя на много съпруги се разпространяват повече, а социално, той придобива достъп до ресурсите и подкрепата на повече съребрени родове. Така че не е изненадващо, че в обществата, които практикуват полигамията мъжете с по-висок статус са тези, които се уреждат с повече съпруги и така тази практика става самозахранващ се механизъм: по-висок статус -> повече съпруги -> по-висок статус.

Така че в едно некризисно общество полигамията поражда потенциално кризисен дисбаланс: недостиг на жени за една част от мъжкото население, което се оказва извън социалния борд. В турското общество излишните мъже са били попивани от армията. А в днешната FLDS група излишните момчета, застрашащи изобилието на съпруги за по-високопоставените и по-възрастни мъже, биват изхвърляни от общността при всеки удобен случай, обикновено нарочени за някакво провинение. Тези момчета, израснали в изолирана среда, незнаещи нищо за живота извън нея, научени да странят от греховното дяволско общество, без образование и самочувствие, пропадат социално, освен ако не бъдат включени в специални програми за интегриране. Има изследвания, според които днешните ислямски общества са нестабилни заради излишъка на мъже, които не са задължени към свое семейство и са свободни да се изявяват повоенному. А нали казват, че отговорността към семейството, макар и изнурителна, всъщност внася стабилност в едно общество.

Как мислите, може ли полигамията да разреши някакви емоционални дилеми днес, когато и жените, и мъжете имат избор и бракът има емоционална функция? Оправданa ли е в определени исторически обстоятелства? Ако днес бракът не е въпрос на легитимиране на една интимна връзка и единствен начин за постигане на статус, има ли смисъл от полигамия? При какви възможни обстоятелства бихте го приели за себе си? Ако не смятаме, че е подходящо за нас, може ли да го забраняваме? На какви основания?

Повече по въпроса:

Един разказ-бижу на Дача Мараини, за съжаление го няма онлайн… но горещо ви го препоръчвам. “Другото семейство” - от гледна точка на жена с кариера.

Разказ на жена, отрасла в полигамна общност

Феминистка за полигамията?

Ислямската гледна точка

Полигамията е несъвместима с демокрацията?

Има ли днес хора, които възхваляват патриархата?

Полигамията в Уикипедия

Получих мейл от Енея с молба:

“Може ли да пуснеш някои твои лекции?”

Отговорих, че ми е трудно да го направя, защото лекциите ми не са точно от типа, който съм изпитала в България. До голяма степен са дискусии, в които се прояснява нещо. В България лекциите - поне по хуманитарните дисциплини - сa главно класифициране на феномени, даване на определения, хронология на развитието им, хронология на разбиранията за тях, хронология на събития. По принцип такава серия лекции дават една стабилна, обхватна представа за света (и в идеалния случай, не е всеобхватна само по липса на време и пространство да се кажат всички неща за него). Това всъщност помага, когато човек иска да се ориентира в света на идеите, но не му помага сам да ги добива. Тази подредена вселена от карти е в състояние да рухне, когато се окаже, че дадена карта е в повече, поставена е накриво или липсва. А междувременно студентите смятат, че просто трябва да се построи отново, без да си мислят, че с картите може да се играе и по друг начин.

Моят подход, който съм почерпила от любимите ми професори, е обратен. Общо взето се опитвам да дестабилизирам някаква представа, която студентите вече имат за света. Разбира се, не харесвам стереотипите им, често придобити от училище, но всъщност те ми помагат много, защото така имам материал, с който да работя. А и да нямат стереотипи от училище, имат такива от ежедневния живот. Съвсем не ги уличавам в това. Човек не може да проучва всичко, особено на малка възраст, така че нормално е да го прави временно чрез стереотипи. Третирам стереотипите им като показалци, с които те са си отбелязали нещо, към което ще се върнат по-късно.

Общо взето, третирам хуманитаристиката, и особено литературата като начин да като начин да преосмислят света с различни критерии и да го видят пренареден. На лична основа, да се запознаят с чужда перспектива във вид на опит, но също да се сблъскат с различна философия, която го обяснява (философията, която движи персонажите или философията, която е прегърнал авторът, идеологическите диалози, в който участва, etc.). Разбира се, има и много други и различни неща, които се опитвам да правя. Но мисля, че този подход е честен, защото не им дава лъжливо обещание, че извън университетските стени ще намерят просто продължението на подредените представи, които са получили чрез лекциите и стига само да се поровят, ще запълнят белите петна на познанието. А то всъщност не е така и ще бъдат много разочаровани, ако в университета научават само за различните възгледи, но не и как те се сблъскват помежду си и как да намират смисъл в този сблъсък. Извън стените те ще откриват много събития и идеи, които ще поставят под съмнение стабилните им представи. Искам да ги подготвя с механизъм, с който първо да откриват белите петна, после сами да ги запълват и за себе си, и за други, и ако искат да класифицират и дават определения, то трябва да са наясно как може да правят това. Трябва да са наясно, че общоприети определния няма, както няма и общоприето и задължително построение. Трябва да са в състояние сами да предлагат начин за построявне на къщата от карти.

Ето един пример за моя лекция. Тя е уводна към курс, в който става въпрос за насилието. Разбира се, темата е толкова огромна и може да се погледне от безброй много ъгли, до парализа. Няма смисъл да четем какво са казали за насилието от Платон до Маркс до Бодрияр, нито на какви видове се дели, как го разглежда всяка хуманитарна наука, и т.н. Тоест, разбира се, че има смисъл, но не може да се изчете цялата вселена за насилие за 15 седмици. Реших да започна с един автор, чиито травматичен поглед към човека може да преобърне представите на всеки, както стана с мен, и да катализира мисленето за насилието. Може да накара всеки да преосмисли стереотипите си за насилието. Ето бележките ми за лекцията, които тук “оплътявам” за по-нагледно.

За предварителна подготовка съм помолила да донесат снимка, образ, или предмет, който за тях представя насилие, както и да напишат една страничка за това как образът го представя. Започвам с въпроса: Какво е насилие? Можете ли да дадете примери?

Възможни отговори: Принуда, физическа травма в ущърб на някого, причиняване на болка, нарушаване на благосъстоянието на някого.
Тогава задавам други въпроси:
Ако е причиняване на физическа болка, насилие ли е раждането, без упойка? Обрязването? Операция на сливици на съпротивляващо се дете? Биенето на децата? Смъртното наказание? Войната? Неумишлената катастрофа? Да накараш някого да се самоубие, нарочно? Или без да искаш? Да причиниш психическа вреда някому? Да обидиш някого? Разпъването на кръст?

Тези въпроси започват дискусия, a определението на нещо толкова ясно се замъглява и изпарява. В един първи момент ме питат, кажете отговора, какво е насилие тогава? Отговарям, че не знам. Започваме да търсим определение и да разбираме колко много то зависи и от гледната точка, и от други оперативни понятия, с които насилието е свързано: справедливост, страдание, насоченост, изкупление, жертвоприношение, саможертва, чест, социалност, мир, ред, власт, преговаряне. Насилието е насилие, когато на него му е даден (изваян) смисъл.

Орасио Кирога е авторът, когото имах предвид. Писал е различни неща, предимно разкази, с доста смущаващи сюжети. Има например хубава детска книга Приказки за джунглата, но най-известен е сборникът Разкази за любов, лудост и смърт. Често става въпрос за травма, пред която читателите се стъписват. Намират парадокс, абсурдност, нещо странно. Всъщност няма нищо кой знае колко абсурдно - селянин обработва земята си, ухапва го змия, той се опитва да стигне до лекар, до стар приятел с когото не си говорят от години, по пътя умира. Друг без да иска се намушква с мачетето си, няма сили да извика към къщата си, те не разбират какво става, продължават къщните си занимания, той умира. Разказът тече в почти първо лице и ни е дадено да сме свидетели как умиращите търсят смисъл. Впечатлението е травмиращо за читателя преди всичко поради липсата на такъв в случките. Смисъл, който да оправдае, обясни, предотврати, канализира. Стои въпросът дали природата може да насилва. Или случайността, като с мачетето. (Ако говорим за случайност, а не съдба, тя също не би могла да дава насилие.) Тогава? Ако насилието е въпрос на умисъл, със смисъл, защо не можем да приемем в тези горните случаи страданието? И защо безсмислието на страданието ни смущава толкова?

Предходният параграф не е част от разговора в клас, но в този момент раздавам фотокопие и ги моля да прочетат на място следния разказ, който е един от най-известните на Кирога:

“Обезглавената кокошка”

Разбира се, мога да им кажа да го направят и вкъщи предварително, но искам да уловя момента на смут… За съжаление разказът не е преведен на български, по мои разследвания, няма го онлайн, но ако може да го прочетете на английски ще разберете защо Кирога е също толкова невероятен разказвач колкото По.

След прочитането имам други въпроси:
Насилствен ли е този разказ?
Кое създава това впечатление?
Нарушено ли е някакво наше чувство за справедливост?
Какви са спонтанните ни реакции?
Има ли виновен? Кой? Защо не друг?
Лична или общностна трагедия е?
Как така насилието ни е толкова ужасяващо, въпреки че не е описано и в действителност никой не го вижда?
Можем ли да предусетим развръзката още от началото (заложено ли е то)?

Всъщост, освен да ги наелектризира, прочитането на разказа има и друга задача: да покаже колко културно обусловено е разбирането ни за насилието. Именно защото зависи какъв смисъл му е даден, а той е културно зависим.

Тогава идва момент на образите, които са донесли. Няколко души показват материала си и прочитат това, което са написали, като имат възможност да променят мнението си въз основа на досегашната дискусия.

След това си позволявам един кратък и непълен преглед на казуси, както и на исторически идеи по въпроса. Кратък, защото ще ги четем, обсъждаме в подробности и допълваме по-нататък. Но хронология не мога да им предложа, защото както разбираме, няма “развитие” по въпроса (макар че според социолози насилието в света е намаляло в последните няколко века, докато жертвите във войни са се увеличавали). Говорим само общо за традиционното общество, за религиозните вълнения, за националната държава и модерността, за колониализма. Говоря накратко за литературни примери: Библията, рицарския роман, приказките, романтизма, абсурда, руския класически роман, поп културата. Споменавам накратко Св. Августин, мистицизма, Маркс, Фройд, футуризма, Хана Аренд, Рене Жирар, Фуко, Бодрияр, Ориана Фалачи и им давам техни малки откъси, само за размисъл.

За следващия път имат да прочетат книгата Formation of a Persecuting Society + един кратък средновековен епос.