Въздухът около пеперудата, чиято премиера беше преди две седмици, е една от най-нежните книги поезия, която съм чела. Особено близка ми е рамката, около която са изкристализирали стиховете: едно болезнено пътуване от къщи, където не искам да се върна, до местата, до които се стига само с прекрачване на трудни граници: кръщаване, купуване на билет, прехвърляне от империални в метрични мерки и накрая така мъчително набиране на дълги телефонни номера (през което имаш време да се притесняваш).

Отгоре на това книгата е двуезична. Но то не е просто за услеснение или заради факта, че ще се продава и в България, и в САЩ. Преминаването от един език на друг e най-важнaтa границa, която тези стихове те кара да прекрачваш: границата на езика между български и английски. Четох стиховете на английски, после на български и открих, че те трябва да се четат и на двата – ако се четат само на единия, значението им е съвсем различно и непълно.

Едно от любимите ми:
My Personality / Моят характер
Unfolding before you
like a Swiss Army knife.

Разгъва се пред тебе
като джобно ножче

На английски ножчето е швейцарско. Марка Швейцарска Армия, което значи универсален инструмент: има различни остриета, има тирбушон, ножовка, пила, дори ножичка. Става за всичко и за всякакви непредвидени обстоятелства.  Един характер, който е като швейцарско ножче има всякакви екстри, знае две и двеста, може да се справя във всякакви ситуации. И е войник също като швейцарски войник.

Джобното ножче на български обаче не е универсален инструмент. На български то сигурно е зелено с преливащо черно, каквото имаше дядо ми. Използва се за обелване на ябълка, намерена на двора. За отваряне на компот. За отрязване на изпречил се шубрак. То е за рязане и забождане и може би евентуално, и ако е много луксозно, има един тирбушон като добавка. Но като човек е у дома или близо няма нужда от универсално справяне с непредвидени обстоятелства. Просто обстоятелствата са обозрими. Характерът не крие неочаквани страни като на английски, а само намеква за хапливост, острота и стоманена здравина.

Ако бях прочела само за джобното ножче, щях да си представя един наострен характер. Ако бях прочела само за швейцарското, щях да си мисля за една космополитна универсалност. Но понеже прочетох и двете, разбрах, че джобното ножче има потенциала на швейцарско, или че като джобно ножче у дома то няма нужда да има ножичка, а пък швейцарското може да служи навсякъде, така както швейцарските войници пазат Ватикана.

Най-интересното в езиковото презграничие е предпоследното стихотворение, Crossing/Поход. Става дума за една маршируваща азбука: според заглавието на български тя само марширува изнурена, а според заглавието на английски успява все пак да прекрачи границата. Азбуката е латиница и това определя характера на буквите: L влачи кокалест задник, V се моли с вдигнати ръце, а на Q са му се набили бодли… Ако бяха Л и В те щяха да се справят различно с похода.  Може би Л нямаше да се влачи по задник, а щеше да си помага с бастун. В щеше да е с ръце на кръста в предизвикателна поза, а не вдигнати за молитва. Х не казва нищо, просто защото на английски Н е безгласна буква, но ако беше Х сигурно щеше да е преградил пътя с два кола накръст, а ако беше Н пак щеше да е скръстил ръце, но нямаше да е безгласен. Обратното, щеше да е бръмчащ сонор.

Но не всички букви са различни в английския и в българския вариант. Има О, има К, има и М и тяхната универсалност и в двата езика дава надежди за презгранично разбиране.

Сигурно в стихотворението маршируващата азбука пресича границата откъм САЩ към България – защото тези две страни имат обща гранична бразда… Радвам се, че са намерили пътя и са прескочили на другата страна.

Има и други хиляди игри между двата езика в тези стихове. Най-добре прочетете сами стихосбирката и си поиграйте да откривате разликите. И скритите загадки.

Издателство ФАКЕЛ ЕКСПРЕС
Ви кани на представянето на поетичната книга

ВЪЗДУХЪТ ОКОЛО ПЕПЕРУДАТА
THE AIR AROUND THE BUTTERFLY

от Катерина Стойкова
4 декември (петък) от 18.00 ч.
галерия „Ракурси“, ул. „Хан Крум“ 4 а
(зад Градската библиотека)

Катерина Стойкова е родена на 4 юни 1971 г. в Бургас. Завършва електроника в Бургаския свободен университет през 1995 и същата година се преселва в САЩ, където работи като инжeнер в IBM and Lexmark. През 2009 получава магистърска степен по изящни изкуства, специалност поезия в Сполдинг Юнивърсити в Луивил, Кентъки. Заместник главен редактор на англоезичното издание на електронното списание „Public Republic“, водещ на радиошоуто за литература, изкуство и култура „Акценти“, К. Стойкова е основател и ръководител на кръжоци по поезия и проза в Лексингтън, Кентъки, където живее в момента. „Въздухът около пеперудата“ е нейната дебютна стихосбирка. Книгата е билингва (български и английски), разделена на няколко цикъла, но е цялостна и прецизно структурирана.

Завръщането на Катерина Стойкова в поезията и в родината става през 2007 г. с публикуването на цикъла „Място за име“ в книжка 4 на списание „Факел“.

МЯСТО ЗА ИМЕ

Послепис
Една сива сутрин, към края на декември 2006-а написах стихотворение. Първите редове прошумоляха в главата ми под душа като гласове в градска баня. Познато чувство ме облада и след толкова години измъкнах тетрадка и молив. Съчиних стихотворението на английски. След единайсет години емигрантски живот, през които мислех, сънувах, говорех и пишех на английски, това беше логично. Бях смаяна и потресена от събитието – откакто бях напуснала България, поезията не ме беше спохождала. Отначало тъгувах за нея, парализирана и уплашена от загубата, а после намерих работа и се вкопчих в новите занимания като спасение. Малко по малко убедих себе си, че писането на стихове е било период, през който съм преминала в България, а сега се занимавам с други неща, друго искам да постигна, друго е важно за мен. Активно избягвах да мисля за поезия, умело зазидвах смътното си безпокойство, че нещо липсва, че сама съм се ограбила от най-голямото си богатство. Колкото по-голямо беше това безпокойство, толкова повече работех, тъпчех главата си със служебни мисли, планове и кроежи за грандиозни успехи – доказателство, че нямам нужда от стихове.

Но ето го – стихотворението! – което се беше промъкнало най-неочаквано. Четях го, без да вярвам на очите си: бях изрекла истината за моя свят и как се чувствам в него. Тогава се предадох доброволно на поезията, дръзко пренебрегвайки последиците. За мен тези стихотворения са упражнение по признаване на истината. Много от тях са написани за България и за това какво от мен е останало там. Всяко е завършено с усмивка и прието като подарък. Невероятното е, че откакто признавам колко ми липсва родното място, започвам да се чувствам по-добре на чуждото – като че ли родината ми се е протегнала и е стигнала под краката ми, проговаряйки на нов език. Повечето от тези стихове са написани през последните няколко месеца. Написани са на английски и са все още непрочетени на български. Точно затова трябваше да ги преведа – за три дни и по настояване на Георги Борисов, който ги редактира и подбра част от тях за списание „Факел“.
Катерина Стойкова

За поезията на Катерина Стойкова

Промяната на мястото, от което човек гледа и себе си, и света, е промяна и на съзнанието за света и за себе си. Българската поезия, българската литература, българското съзнание имат нужда да се видят от друго място, от гледната точка на шишарки, паднали далеч от корена. Защото американската поезия на Катерина Стойкова е и българска, не само защото е преведена от авторката и на български, а и защото ни представя художественото самосъзнание на една нова порода българи. „Въздухът около пеперудата“ на Катерина Стойкова е поезия лапидарна, дори аскетична, без всякакви словесни излишества и стилизации, поезия, сама създала своята форма като автентична изповед и вглеждане в себе си и в света.

Проф. Светлозар Игов

 

Стиховете на Катерина Стойкова притежават сдържаната непримиримост на живота към собствената си преходност. Тя не пее, не плаче, не танцува около себе си и за себе си. Тя мисли с чувствата си и ни прави чувствителни чрез помислите си. Нещата и са спуснати, а тя е само бясната флейта на тьмното им издухване в бялото околоземно пространство. Тя умее да мълчи, но мълчанието и говори и казва всичко, което е нужно да се почувстваме за няколко мига отново човешки същества.

Румен Леонидов

 

Поетиката на Катерина Стойкова събира северноамериканската поетическа традиция на наративно, изчистено писане с едни по-топли български фигури на рода и семейството. Особено добър пример е силното стихотворение „Опитвам се да напусна дома си за първи път“. Тук откриваме и един много точно намерен детски глас, пронизващ повечето от стиховете в тази книга. Това школуване и познаване на различни поетически традиции прави нейния почерк интересен, различен и открояващ се в съвременната българска лирика. Минимализмът, лапидарността и пределната изчистеност на писането са силните страни на тази книга, която наистина вълнува.

Георги Господинов

 

Поезията на Катерина Стойкова е надарена със суха, трескава, немногословна точност. Това е реторически гола поезия на човек, очакващ пореден удар. „Въздухът около пеперудата“ представя един скован от траур живот; представя ступор, в който само мозъкът яростно ясно функционира. Болезненост… и всеобхватен траур – всъщност всеки, който има болен близък, знае как постоянно се готвим за смъртта дори чрез стихотворения. Как живеем в чужбината на смъртта.

Светът на Катерина е безстрашно отворен към истината: „Аз карам хеликоптера/ който носи моите органи. /Рекламирам ги по спирките.“ И е поредното доказателство, че най-неконюнктурната (млада) българска поезия се пише извън България. В случая самата авторка, живееща в САЩ, се е превела от английски.

Марин Бодаков
В. „Култура“, 18 септември 2009

Разпространение

„Въздухът около пеперудата“ може да бъде намерена в книжарниците „Хеликон“, „Пингвините“, „Сиела“, „Български книжици“, „Нисим“, „АБВ Писмена“, „Буктрейдинг“, „Реа“.

Преди няколко седмици Лидия ми изпрати статия, обсъждащи pro & contra блоговете нa университетските преподаватели. В действителност, доста професори имат блогове, но някои са пострадали заради това свое „хоби“. Един например не е получил хабилитация заради блога си, защото бил белег за несериозност, по съображението, че e пилеене на време, което би трябвало да посвети на изследванията си. Други не получили работа заради блоговете си, защото в тях разкривали личности съвсем различни от тези, които са се представяли на интервюто или пък някои нелицеприятни детайли от работата cи. Да се отбележи, че тези блогове не са били анонимни, а са списвани от авторите с име и презиме, като в случая с работата са били и лично предлагани на вниманието на комисията, с цел да утвърдят имиджа на кандидата.

Разбира се, това не е нещо ново – уволнявани хора заради мнения в блог има откак съществуват блоговете. Любопитното в случая е че става дума за хора, чиято роля се предполага е да разпръскват знания сред публиката, тоест блоговете съвсем биха били полезни, дори необходими, за ролята, за която им плащат. Друг любопитен елемент е фактът, че в тази работна характеристика, преподавателската, свободата на мнение е сакрална, ролята им не е да преставляват някаква търговска марка и блогстването не би трябвало да е наказуемо от университетската машина вземаща такива съдбоносни решения.

Но поради тези тенденции много от познатите ми преподаватели ако имат блог, той е или анонимен, или с достатъчно прикрито авторство така че да трябва доста усилия то да бъде открито, или пък пишат за безобидни неперсонални теми: нови събития от областта им, полезни линкове или като инструмент за преподавани от тях курсове.

Обаче въпросният асистент, загубил хабилитацията заради блога си, точно с това се занимавал: като политолог, неговият блог бил доста популярен с политологическите си теми сред широката публика и това било причина да бъде заподозрян в пилеене на време в несъществени, неизследователски неща. Тоест, да си пише научните статии, по които ще бъде оценяван за хабилитацията си.

За незапознатите с американската система, хабилитацията (tenure) се гради на три свещени слона: научни публикации, преподаване и „служба на професията“, което е един гювеч от участие в университетски комитети и комисии, проекти и консултации в света извън академията, въобще гореспоменатото разпръскване на светлина и знания извън тухлените университетски стени.

Важно е да се отбележи също, че научните публикации са главното мерило за хабилитацията. А освен това, за разлика от едни други географски дължини, в САЩ те са  double blind peer reviewed, тоест за да бъде публикувана една статия тя е била рецензирана и одобрена от поне двама специалисти в областта, като нито рецензентите знаят кой е автор на статията, нито авторът знае кой го е рецензирал. По този начин c обективна оценка се избягват лични пристрастия и приятелства, конюнктурната тежест на известното име или автоматичното отхвърляне на идеи от някое ново, и потенциалният ефект от страха да не си навлече рецензентът неприязън заради това, че е отхвърлил нещо.

Авторът на статията „Да имат ли професорите блогове?“ се занимава с това как да стане така, че хем те да могат да си поддържат блогове на ползу роду и широката публика, хем това да им се смята в колонката на изследователската дейност. И предлага различни варианти за осъществяване на peer review, така че блоговете им писания да бъдат приети като изследвания. Така и така и в научните списания има посредствени статии – защо важността на един блог за широката публика да не се вземе под внимание в оценката на един преподавател именно като изследовател? В края на краищата, именно това би помогнало да изпълни ролята си на public intellectual и да води диалога на идеи в обществото.

Например, тъй като блог публикациите принципно не преминават през никакво сито преди да бъдат публикувани, предлага се вариант те да бъдат оценявани от някакъв блогов вид post factum. Предложението е за общностно-базирана оценка: този вид оценка, при която членовете на дадената общност оценяват с коментар даден продукт, произведен от член на общността.  Примерно както svejo и  топблог може да дава класация на блоговете според броя кликове и коментари, които получават отделните постове, така и професорските блогове да бъдат валидирани по този начин. Както Ebay има система за оценяване на продавачите например по надеждност, защо и професорите да не получават такава по научен принос?

Авторът на статията допуска, че все пак не всички коментари биха могли да имат еднаква тежест за съставяне на такава оценка. Например, ако става дума за статия по физика, един коментар на професор по физика би носил повече точки от коментара на някой социолог. И репутацията на коментатора би имала значение: ако тя е на признат автор на съдържателни и обмислени коментари, би имала повече тежест от такъв, който само хвърля един поглед и изчезва другаде.

И за да контрира очакваните възражения, че такава система е поддатлива на манипулация и относителна гледна точка, авторът се аргументира, че и в списанията със „слепи рецензии“ има интриги и субективност. И заявява, че една научна публикация трябва да бъде оценявана според своята ефективност и ефикасност, а не мястото, където е публикувана.

Но… това e OK само за човек влюбен в svejo или която и да е класация на блогове, който се осланя на нея като ориентир за ефективността и ефикасността на публикациите там.  Както казах на Лидия, това предложение за peer review не би могло да функционира с научна оценъчна цел, c оценка, каквато познаваме от svejo, digg и други онлайн общности за споделяне на съдържание – за достоверността им, както и за значителността им в случай на преценяване на приноса с цел хабилитация на даден изследовател. Предимствата са миниатюрни в сравнение с недостатъците.

Едно примерче с flickr. Всеки потребител на тази система за споделяне на снимки знае за explore – ежедневната автоматична класация на най-добрите снимки. Най-добри, според обективната оценка на системата. А тя ги подрежда по алгоритъм, който не е официално обявен (за да се избегне манипулацията му от потребителите), но се знае, че повече точки получават снимките с повече кликвания и повече коментари от потребители, които самите имат по-висока „репутация“ (тоест имат повече снимки в explore). Дотук добре:  обективност, общностно-базирана оценка и народно признание.

Само че еднотипността на снимките в explore показва, че това никак не е критерий за добра фотография. Има определен вид снимки, които ca c по-висока кликаемост, „се харесват“ и получават висока оценка от потребителите на flickr: това са снимки с ярки цветове, определени субекти (котенца, залези, цветленца, голи жени), както и семпъл и ясен рисунък в thumbnail формата си. Като черешка на тортата, има зевзеци, които са пускали вв  flickr снимки на велики фотографи като свои и те не само че не са попадали в explore, а са получавали и доста отрицателни коментари. Снимките, които искат време, внимание и вглеждане нямат шанс в такава система.

По същия начин и научните блогове. Има теми, които имат по-голяма кликаемост и ще получават повече внимание, нo това нищо не значи за научната валидност на дадената статия, а само за популярността на темата. Тя може да е по-всеобхватна и да вълнува повече специалисти, или просто да е по-модна. Това никак не значи, че приоритет трябва да се дава на тези теми, а не и на трудните, немодните или твърде специализираните и – най-паче – това да се взема като критерий за научност (защото всъщност
на такива скромни специализирани тухлички се гради науката). Може пък заглавието на статията да бъде по-секси и така по-кликаемо. Може авторът да пише по-разбираемо и леко (похвала за това), оттам по-голямата кликаемост, но това не може да е критерий за принос на самата статия. Абсурдно е оценката на едно изследване да бъде конкурс за популярност.

Другият проблем идва от личността на оценителите. Да оставим субективност и лични отношения (което и сега се вижда в разни научни форуми за дискусия). Но как и кой ще мери „научната репутация“ на даден коментатор, та неговите коментари да носят повече тежест? Как ще измериш репутацията му на базата на обмисленост на предишните коментари? И защо друг коментатор, който също обмисля коментарите си, но просто пише по-малко такива, ще има по-малка тежест с оценката си? Има хора, които са по-активни в дискусии, но това не значи, че техният глас трябва да се слуша повече в оценяването на научността на една статия.

Па и много хора с коментарите си едва ли дават наистина оценка на статията, която да бъде използваема при решение за хабилитация. Погледнете коментарите под собствените си публикации и вижте колко от тях дават такава оценка.  Коментарите може да са само „харесва ми“ без да обясняват защо. Може да дават друг пример за същото. Може да се заядат с правописна грешка без да говорят за същността. А много хора не си дават труда да пишат дълга и обстойна оценка на публикацията. За такава трябва доста време и усилия все пак. Трябва ли една научна продукция да бъде зачеркната заради липса на такива? А освен това по мои наблюдения, в открит диалог научното съсловие рядко дава отрицателни оценки, например по конференции. По-скоро предпочитат да си мълчат.

С една дума, така предложената общностно-базирана оценка на научни блогове заменя една несъвършена система с нова ужасна такава. Защото сегашната, макар и да е поддатлива на пристрастия, тя възлага оценяването на конкретни хора, а не разчита на потребителите да решат да го правят на свободна воля и желание. С възлагането, очаква рецензията да се извърши по определени критерии – например да бъде проверена фактологията и методите, да бъде сравнена статията с останалата литература по въпроса и така нататък. Всеки кандидат автор има честния шанс да получи внимателна оценка, без да разчита на популярността на темата си. Пък ако дадено списание е предубедено към дадени теми и подходи – има и други списания с друга ориентация, където неговата може да бъде подходяща.

Но има и друг проблем, доста по-важен. Авторът на статията дава всички тези предложения с презумпцията, че блоговете на преподавателите са cи като научните публикации, само че под формата на блог и само трябва да се изглади въпроса с рецензирането им за да бъде всичко наред. А блоговете никак не са и не може да бъдат научни статии. В един блог даден изследовател може най-много да пуска бързи мнения по дадена злободневна тема или да коментира това или онова, дори и с научни критерии, но такива постове не са научни изследвания.

Първо, не може една научна статия да бъде максимум две-три страници, каквато е оптималната дължина на един блог пост. Просто не може да се развие аргументация в 2-3 страници. Освен това, дори ако блог постовете са парченца от по-голямо изследване, което се дава лъжичка по лъжичка, такива парченца си губят смисъла разбити. Те имат смисъл само свързани заедно, така че идеите им да следват някаква логика, да се оборват една друга или да се подкрепят една друга, така че накрая да се стигне до някакъв обоснован извод. Едно е да напишеш една научна статия, съвсем друго е да напишеш серия блог постове със същото общо количество думи колкото статията. В последните не си длъжен да се съобразиш с линията на последователност и да се справиш с противоречията в тях.

Обаче иначе… да, професорите трябва да имат блогове. Глупаво е да се опитваме да ги оценяваме научному зарад хабилитацията. Но те спокойно може да се пишат в графата „служба на професията“, АКА public intellectual . Както казах, много мои познати имат такива и в тях обсъждат света от гледна точка на науката си. Подхвърлят идейки, които са им хрумнали без да претендират за тяхната доказаност. Или направо пишат по теми, по които не са специалисти, но аналитичната краста ги кара да ги човъркат. Или разменят опит с четящи ги колеги (това последното под прикритие все пак).

Ако можеше всички преподаватели да си имат поне един блог, блог пространстото щеше да е много по-различно. Стига да не си мислим, че това са научни статии, моля.

Svejo?

Мда, поради нямане на време и някои спешни срокове, предприемам новаторска блогърска стъпка. Вместо нещо ново, ето един стар и забравен пост, изровен от най-най-долните пластове на блога.  Писан преди две години, на практика първият истински пост в него. Надявам се да не се брои като измъквачески начин да не напиша нещо ново, а повод да се върна към тема, която тогава едва ли някой е прочел, но която според мен заслужава внимание. – Бел. ред.

Двойката филми на Клод Бери, Жан дьо Флорет и Манон от изворите (и двата създадени през 1986), не са особено познати в България. Мнението ми е, че би трябвало тези два филма да получат по-голямо внимание. Не само заради собствената си стойност, а защото от тях блика българска класика, такава, каквато я познаваме от литературата. Интересно би било да се помисли защо и как се получава това впечатление и как установените от класиците ценности са отпечатък на българското или не.

Жан дьо Флорет е вероятно Елин Пелин, а Манон от изворите е може би Йовков. Гениални филми, а темите им са необичайно нетипични за френско кино и литература. Парче земя и от кого ще бъде наследена тя в семейството, необходимостта от жилави наследници, алчността водеща до унизително скъперничество, игнориране на любовта с неизбежни последстия, както и фаталното израждане на рода, всичко това подправено с предателство и отмъщение. Разбира се, в центъра е женската красота и дива невинност (земята, която спонтанно избуява), противопоставена на мъжкото патриархално култивиране, тоест земята, която дава плод, защото някой я копае, оре и сее. Какво по-елнипелиновско или по-йовковско? Между другото, филмите са римейк на два едноименни филма на Марсел Паньол от 50те години, по които той е написал романен диптих, публикуван през 1963 година. Тоест в края на краищата романът не е първоначален източник. За сведение, ето тук описание на сюжета на английски и френски (внимание: спойлърс).

Разбира се, приликата с Елин Пелин и Йовков е по-скоро предизвикателна метафора отколкото еднопосочно оприличаване. Предизвикателна, защото имаме огромна нужда да преосмислим класическия си литературен багаж, който сме изгълтали в гимназията почти набързо като неприятно хапче, със захарче, убеждавани от учителя колко полезно е то, тоест, колко важно за българската ни същност е да познаваме класиката, защото в нея са заключени изконните български ценности. Ако сме учили българската литература в университета, то за нея просто сме слушали на лекции, когато от амвона на катедрата преподавателите са ни проповядвали без право на изслушване подробности от житието на Св. Писател Чудотворец, който въпреки превратностите на несъвършения живот все пак е велик и богопомазан. Е, може би с добавяне в концентриран вид почти на списък с цитати от това, което са отсъдили литературните анализатори за класиците. Но никога с прекрачване на свещените граници на дисциплината. Сравнителното литературознание, с единични изключения, си беше и (подозирам) все още е кратко изложение на историята на западноевропейската литература на ниво профанирано разбиране. Ако ли пък следваш другаква филология, от онази страна границата също така ревностно се пази, а всякакви прилики или привиждания на български автори отвъд плета на (примерно) френската литература са обявени за случайни. Хуманитарното мислене за жалост беше и все още е най-ограничаваното и канализираното, дори и от своите собствени поддържници.

Та за какво става дума… Не само за приликата между идеите на Жан дьо Флорет и Манон от изворите с Елин Пелин и Йовков, а за това ако ги има такива прилики, как да ги обясним, на какво да припишем разликите и дали това променя нашата лична връзка с класиците. Дали това може да ни накара да ги приемем другояче. И да помислим защо те не ни говорят по същия начин както ни говорят тези два филма.

Уголен, последната издънка на влиятелен селски род в Южна Франция, иска още земя. Без да търси нито любов, нито дори само комфорта на семейство и уреден дом, той иска земя, за да отглежда карамфили, за печалба. Смисълът на карамфила като символ е противоречив, но във всеки случай карамфилите в плановете му са кърваво червени, като пренебрегнатата от него любов. Земята на Уголен няма вода, така че му трябва земята на съседа, където има скрит извор. Подтикнат и придружен от чичо си, Уголен случайно убива в свада опърничавия съсед и се надява наследникът, градски човек, че и гърбав, да се откаже от плановете си да я обработва. Многозначително, наследникът се казва Жан дьо Флорет, на името на майка си и на възжеланите карамфили. Той се опитва да обработва земята си според съветите на книги и учебници, които чете внимателно. Тези знания не са погрешни, но… според законите на земята, на практика тя не може да се опознае, нито владее по тях. Това, което най-много му трябва и липсва не са точни научни знания, а сътрудничеството на хората от селото, които го отхвърлят заради гърбицата му, заради градския му статус и бивша професия (събирач на данъци). Тоест, независимо с какви ресурси, време и пари разполага човек, да бъде селянин той не може без общността. В тази общност се въртят полезни за Жан слухове как Уголен и чичо му са запушили извора с безценната вода, от която има нужда и самия той, за да оцелее. Накрая умира, убит буквално от земята си, при опит да я насили да даде излаз на водата, чрез динамитен взрив. Но въпреки че Жан не успява да накара земята да му даде плод с помощта на общността, на лично ниво той е намерил истинския извор и на любовта, и на жизнеността: жена му и малката му дъщеря му дават в изобилие това, което липсва тъкмо на Уголен и Сезар.

В Манон на изворите малката дъщеря Манон вече е пораснала и живее със семейство козари близо до семейния парцел вече присвоен от Уголен; опознала е дивата земя и живее от щедрите и плодове. Тя няма нужда от общността на селото, от тяхната подкрепа или коварство. Но пък и не научното знание е това, което ще помогне и страхливото съучастничество на селото, и коварността на Уголен да получат възмездие. Това възмездие се получава според случайността, или, според възгледите ни, идва от съдбата. Уголен случайно вижда порасналата Манон и се влюбва в нея до умопомрачаване, унизяване, самоунищожаване. Манон случайно открива първоначалния общ източник и на извора, и на селските чешми и го запушва. Настъпилата суша е причина слуховете около историята с извора да избликнат на повърхността; селяните търсят обяснение за сушата в божие наказание за тяхното мълчаливо съучастие в унищожаването на Жан чрез прикриване на тайната и изключването на семейството му. Уголен се самоубива, не заради карамфилената катастрофа, докарана от сушата, а задето Манон го отхвърля. От пресъхващ род и без наследници, той също не може да владее земята дълго време. Червената панделка на Манон, която той е намерил и зашил за гърдите си, не се е „прихванала“ и продължава да кърви. В края на краищата, той разбира, че в най-важното култивиране, това на любовта, не може да има успех. А смъртта на Жан придобива смисъл. Макар и мъртъв, той е „посял“ семето на бъдещото избуяване в лицето на Манон. Водата си остава негова (Манон намира източника под земята, в пещера). Наследницата му богоподобно я пуска отново на свобода когато селото прави църковно шествие за пречистване от греховете си, след като и науката (доведения експерт) не може да помогне. Е, последната получава малко признание когато Манон се жени за новодошлия селски учител: макар и безсилна пред бездушието на масата, науката получава смисъл чрез любовта и личния избор.

Къде са Елин Пелин и Йовков тук? Какво означава земята като български топос  за нас, на които ни е вменена тази класика? Различен ли е смисълът, бил той и стереотипен, който ние влагаме в нея? Прилича ли българската класическа йерархия на ценностите богатство-любов-земя-семейство-общност-индивид-знание на френската такава? Може ли тази йерархия да бъде универсална? Ако е така, признаваме ли си, че нашите „изконни ценности“ не са нещо изключително българско? А какво е то тогава?

България е средиземноморска страна

Идеалният учебник по история

Утопия, каквато не я знаем

Похитеният Хитър Петър

Фабула за успеха

Дай боже да вали кафе

Непослушните деца

Драцена хапна таратор с моркови и зелени яйца. Без хляб. И си мислеше. От един месец валеше. Дали случайно небето не се е счупило и цялата вода в него сега се изсипва отгоре?  Всякакъв спомен за слънчевото лято вече изглеждаше смешен. Драцена сложи ухо на мидата от нощното шкафче, потънала в прах, и чу хапещия смях на водата, заклещена в нея.

После избърса с гъба сълзите си, сложи шапката с украса от маслина и излезе на улицата. Непроницаем дъжд. Локвите се вълнуваха и галеха плочките. Като далечен семафор, луната хъмкаше рагтайм и подстрекаваше към скубане на коси.

Драцена имаше тази вечер среща с Графинята. Тя й беше поръчала непремено да донесе мидата. Била от нейна почти напълно забравена любов. Графинята се надяваше, че в мидата се крие посланието за дъждовното проклятие. Докато се приближаваше до дома й, близо до бреговия маяк, Драцена забеляза стъргалото отпред. То не беше стъргало… а кръст от ковано желязо, на който бе разпънат Тлалок. Ами ако това е причината?

to be continued…

[Текстът участва в експеримента на мислидуми лЕКСПе:1/септ2009]

Моето ежегодно преоткриване на България би било съвсем различно без фотографиите. При миналогодишните снимки мислидуми забеляза, че погледът ми е туристически и отдалеч. Понеже това лято преживяванията ми бяха различни, така и снимките са различни. Надявам се
Един час го наблюдавах как работи.

Прозорци към света

Дефиле между цветя по тротоара.

Прозорец към небето

Черга

У дома

Свят през оградата

Подлез

Метли

Селска църква

Селска църква, затворена порта

По тротоара

Територия

В подлеза

Затвори вратата

Подзаглавието би трябвало да бъде „Аз обичам мъжете или Поразиите от традиционната мъжественост“

Сигурно знаете, че мъжете живеят по-къс живот от жените. Преди няколко дни ми попадна статия, показваща със статистики данни, които всеки е наблюдавал анекдотично: мъжете ходят на лекар по-рядко от жените. Но има един нов интересен детайл. Мъжете, които следват традиционния модел мъжественост и които си представят идеала за мъж като силен, независим, твърд, неподдаващ се на емоции и покровителстващ жените, именно тези мъже посещават лекар най-рядко от всички.

Изобщо не ме изненадва такава зависимост. Често се казва, че традиционната мъжественост подхранва обществени проблеми като насилието. Момчетата и младите мъже израстват с модели, които ги учат да се възхищават и да се идентифицират c насилието чрез книги, медии, игри, спорт и културни символи. Внушава им се, че за да са истински мъже необходимата характеристика е физическа сила и надмощие и образът на мъжа се асоциира с ролята му на войник. (Не си измислям – когато се роди синът ми някои роднини ме питаха за него: „Как е войникът?“)

Но традиционната представа за мъжествеността е нож с острие, насочено и към самите мъже, защото включва изискването да не бъдеш уязвим, да не търсиш помощ и да не показваш болка. Подхранва търсенето на риск и избягването на „женското говорене“, което би могло да подпомогне разрешаване на конфликтите по друг начин. Затова не е изненадващо, че макар че на света се раждат повече момчета от момичета, произшествията с момчета са повече, смъртността между тях е по-голяма и в един момент пропорцията се преобръща.

А аз обичам мъжете и не бих искала да им се случват такива неща.

В същото време има идейни движения, които са се заели да спасяват мъжа. Обаче не от неходенето на лекар или излишна безразсъдност, нито от отказ от питане за посоката. А като например рекламата на бира Каменица, която се опитва да спаси истинския мъж от женските искания към него да участва в семейния живот, в домакинската работа или най-малко в собствената си хигиена. Други учения, доктрини и течения пък оплакват феминизацията на мъжете, които вече били по-малко решителни и по-слаби отпреди и стигнали дотам да употребяват крем против акне. И всичко това заради феминизма (или, в случая с Каменица, може би заради прекалените изисквания на жените).

Нали видяхте горе кои мъже са прекалено силни и неуязвими, за да ходят на лекар? Макар че жените обективно имат по-голяма издържливост, физическа адаптивност, по-висок праг на болка и толерират по-лесно загубата на кръв, мъжете са тези, от които се иска да не издават болка, да не се колебаят в решенията си и да се стремят към физическо надмощие, какъвто и риск да им струва това. На които им се смеят ако плачат, ако губят физическо съревнование и ако показват уязвимост или нямат пари.

Но всъщност освен ходенето на лекар, или по-скоро липсата на такова, има и много други аспекти, с които традиционната престава за мъжественото вреди на самите мъже.

Има един момент в началото на юношеството, когато момчетата с изненада откриват, че не са вече симпатични и забавни на околните непознати, каквито са били като малки, а започват да бъдат възприемани заплашително. Самият им начин на ходене, говорене, неформално общуване помежду им започва да се възприема като  агресивен. Порасналите момчета се смятат за непредсказуеми и дефолтно враждебни.

Когато се описват военни конфликти със загинали цивилни, винаги се подчертава кръвопролитието над жени, деца и старци, защото смъртта на цивилни мъже не предизвиква толкова възмущение. Дори и неучастващи в конфликта, дори и цивилни, дори невинни, младите мъже са потенциални войници и тяхната смърт не извиква особена жал. Освен че семействата им губят своя опора, разбира се.

Хората по-лесно дават милостиня на просеща жена или дете, отколкото на мъж, който би могъл да има също толкова сериозни проблеми като и жената, както и също толкова или по-голяма невъзможност да си намери работа. И като говорим за възможност за работа, помислете си за професиите, в които мъжете са  дискриминирани и разубеждавани да упражняват. Едно момче никога не би могло да си намери лятна работа да се грижи за малки деца, а уменията на едно момиче в това отношение не биха поставяни под съмнение.

Майките учат децата си да не се доверяват на мъже, ако се загубят, а да искат помощ от някоя майка с дете.

Един приятел ми каза, че забелязва как жените на улицата го гледат подозрително като потенциален сериен изнасилвач, когато се прибира късно вкъщи. Но ми каза с неутрален тон, че смята това 3a нормално.

А на мен страданието и насилието към момчета и мъже в книги и филми ми въздействат особено силно. Може би защото съм майка на момче. Но се ужасявам от факта, че обществото наистина игнорира страданието на сина ми и мъжете като цяло. Че очаква от тях да не изпитват болка и чувства, да не показват колебания и да са насилници по презумпция. И затова ми харесва феминизмът – той се стреми към обратното oт любов към мъжете.

Виж още:

Българските жени – най-красивите жени на света

Мъжете печелят от феминизма

Беседа против многоженството

Първо Василена, a после и Тодор и Светлина ме питаха кои са 6те дребни неща, които ми доставят щастие.

Каква е ползата от една блог-кампания посветена на дребните неща? Защо някой би се интересувал какви дреболии доставят някому удоволствие? Което може и да не е щастие, но помага за един по-светъл поглед към живота, а оттам и към щастие?

Аз специално, когато четох за малките неща доставящи удоволствие на други хора, oткривах разни неща, които може би не бях забелязвала, че доставят удоволствие и на мен. Преоткривайки уж незначителното разширявах кръга на това, което е способно носи щастие.

В този блог често е ставало дума за значителни дребни неща. За колекциите от дреболии, които имам или планирам, например. Но, за полза на който чете тук търсейки радостта в нещо пренебрегвано, се захващам да си помисля за тези неща.

1. Думите. Когато бях дете, поставях речника на масата до самотния обяд и се забавлявах с думите в него докато слагах слепешката лъжица в уста. Хубавото на речника е, че може да го отвориш където и да е и всяка дума е история сама за себе си. Всяка с различен вкус и форма – едни с дълги определения, други къси, може би насочващи към по-важни от самите тях синоними. Всяка дума води след себе си асоциации и спомени и има свой живот – някои са жълти, друго кисели, трети страхливи. Липсват ми.

2. Снимките. Обичам да гледам снимки, особено с непознати хора. Това сигурно е особен вид воайорство, позволено. Може човек да разгадава цял един свят зад снимката. Какво е ставало преди и след като е щракната? Какво си мислят хората в момента и какви са им отношенията? А ако си присъствал на сцената, от снимката може да забележиш детайли, зависимости и тайни, които на момента са ти убягнали.

3. Разговор с непознати хора. Играта на случайната среща може да ти даде достъп до тайния свят на отделно взети непознати. Днес например с касиера в супера се разговорихме дали излиза по-скъпо да си жена или мъж (поводът беше цената на самобръсначките). А‌ тръпката е човек да коментира нещо на потенциално конфликтна тема без да е конфликтен, както миналия месец един спътник в самолета с интересна политическа книга.

4. Първата хапка от ястието. Толкова съм благодарна всеки ден за него, затова най-малкото което мога да направя е да отдам цялото си внимание на тази първа хапка, за да му се насладя. И то е събрало в себе си една интерпретация на света, според този, който го е готвил или е измислил рецептата, както и този който е отгледал съставките. И понеже първата хапка е изненада на сетивата, тя говори най-силно.

5. Копчетата. Едно време България беше рай на копчетата. Шиенето не беше екстравагантно хоби, а важно умение и следователно интересни копчета се продаваха навсякъде. Обичах да ги разглеждам и да ги интерпретирам спрямо потенциалната дреха. Всяко копче с характера си и според дрехата. Те са един вид метонимия на дрехата. Заглавие на дрехата. Символ на дрехата и ключ за нейното тълкуване.  Няма нищо по-загадъчно от едно интересно копче. И те ми липсват, защото повечето ми дрехи сега имат безлични копчета.

6. Пътят. Не обичам да карам, но обичам свободата да тръгнеш на път и да се спираш по него според неговите извивки. Преди две години трябваше да пътувам сама за Деня на благодарността. Пътят беше 800 мили, които аз взех за 15 часа по магистрали и селски пътища. Открих отбивки, местенца и крайпътни заведения (и полицаи) с които никога не бих се сблъскала иначе. Пристигнах в състояние, в което ми се затваряха очите  – и никак не препоръчвам на никого да кара в такова състояние. Но удоволствието да си господар на траекторията си и лишен от ежедневната си обвивка – и от идентифициращи знаци – пътник е удоволствие, което трябва често да бъде изпитвано.

7. Една картичка с нарисувана картинка.

Много бих била любопитна да разбера в какви дребни неща откриват радост Мислидуми (защото тя има умението да чете душата им), Лин (защото е загадъчна), Светла (защото ме интересува социологическото й мнение за нещата), Аерен (защото забелязва) и Деничеро (защото нейните са хубави).

Всяка година България ми се струва различно място. Всяка година емоцията на откриването е различна. Минала е през фрустрация, че в тази държава нищо не е наред до „е, какво толкова“ до огромно любопитство.

Тази година за пръв път бях щастлива в нея. Не се оплаквах от нищо, харесваше ми всичко. Отдадох се изцяло на откривателство на потайни местенца и на истинския характер на София, с всичките му чудатости.

Само че не бързайте да ме поздравявате за новонамерен патриотизъм. Защото точно с такова чувсто изследвам непознатите, „чужди“ страни, които разбира се не посещавам, за да им се ядосвам или да ги променям, а само да ги разбера. Щастливото откривателство не е признак на близост, а на безопасно дистанцирано приемане на нещата такива, каквито са. За такава емоционална логика разрухата не е проблем, а чар, грубиянщината е просто начинът, по който върви животът на местна почва.

Та, като изключим една-две кошмарни случки, ето какви са новите ми ведри наблюдения за България.

Мислят ме за чужденка. Когато съм на място, посещавано и от чужденци, с мен дефолтно общуват със знаци.

Хората все така носят торбички. Найлонови торбички, които не са с току-що направени покупки.

През 10-дневното активно вслушване отникъде не чух чалга. Сигурно съм била в различна страна, не тази, от чиято чалгизация непрекъснато се оплакват.

Почти нищо не се е променило от по-рано. (Това не е в противоречие с различното ми усещане за България всяка година – тя си е същата, променя се моето отношение.)

Имам проблем с общуването с хората. Отговарят ми на друг въпрос, а не това, което ги питам.

Забранено е снимането в църкви, освен ако човек не си плати такса за целта.

В София човек се ориентира по спомени или интуиция. Тя е цял лабиринт от нестандартно замислени врати, входчета, и ъгълчета на нелогични места. Улична номерация е лукс, който явно малко сгради могат да си позволят.

Има хора, чието ежедневно удоволствие е да ми направят деня отвратителен, но има и достатъчно мили хора, които да те накарат да забравиш предходното.

На новото летище има течове, които се решават със слагане на кофи на стратегически места.

И така до следващия път

Миналата година за същото:

Харесва ли Ви България?

Идеи за пътешествия

Приключенията на един банан

Натъртеният език

Вкусотии

Великденска проповед

Обичам да чета пътеводители. Човек лесно може да си представи, докато чете, реалната обиколка по улиците и посещението на тази или онази забележителност, дворец, музей и църква. Обаче не непременно чета пътеводителите за новите места, които реално посещавам. А просто за удоволствие обичам да чета пътеводители за тези, които са ми познати много добре или за такива, за които нямам никакви конкретни планове.

Пътеводителите не са прозрачно представяне на едно непознато място. Те са просто още един вариант на представянето на такова място, като картите и пътеписите например. Но докато картите са един практически географски ориентир, пътеводителите са представителната картина за мястото: такава, която ориентира представително, която насочва човек какво трябва да го впечатлява и да му вдъхва възхищение. Затова аз ги чета като един вид пътеписи и като един вид постмодерна фикция.

Не казвам, че не може да се вярва на данните, които предлагат: кога е построен даден дворец и от кого, в какъв стил е дадена църква, колко голяма е дадена крепост. Макар че и такива неточности се случват. Въпросът е, че пътеводителят е един от първите стъкла, през които посетителят вижда дадено място. Чертае не само маршрута на важните места, които той трябва да посети, но и представя йерархията на обществото, оценява миналото, насочва интереса и уважението му. А това е много и неподозирана власт в една книжка, от която аз лично бих предпочела да се отскубна.

Ето например замислете се за забележителностите, които обикновено са описани в един пътеводител. За София това биха били Александър Невски, НХГ, джамията и синагогата. Това са символите на високата култура, забележителностите на властта и на традиционното разбиране историята като действие на държавни организации. Това са нещата, които се появяват на картичките. Те са фасадата, под която София иска да се представя за пред Чуждия. Да ги посетиш като турист е все едно да ги отметнеш в един мислен списък на емблеми, но изобщо не значи, че с това поснаваш София. Със същия ефект може да ги видиш просто на картичка, без да харчиш пари да ги посетиш лично.

Ако бях турист, щях да искам пътеводител, в който са включени:

ЦУМ с кратка история за значението му на социалистически магазин;
посещение на мола;
указания какво да се купи от Женския пазар;
списък и карта на най-интересните графити в града;
Паметника на Съветската Армия и на този пред НДК (и на самия НДК, разбира се);
къде е Ючбунар;
посещение на Централна Баня (ако можеше);
маршрутите на няколко градски автобуси – от Камбаните до Студентски град, до Княжево и Захарна фабрика;
вградени винетки за вътрешните дворове в София, за уличните кучета, за Син Сити и за Факултета;
[...]

Това не значи, че не бих се интерсувала от Александър Невски или НХГ, в Лондон – Лондонската кула, а в Истанбул – Света София. Бих ги посетила, защото са отправна обща информация. Но те са въображаеми отпратки, една представа за София, която има малко общо с хората. Нима софиянци посещават Александър Невски? Дали изобщо са виждали някога някоя от картините в НХГ, дори и като репродукция? Нима някой си купува от дантелите и бродериите на площадчето отзад за собствена домашна употреба? Това е само за туристите, нали? Затова бих посетила тези забележителности само за да знам с какво местните хора искат да бъдат възприемани представително, но няма изобщо да им вярвам. Те са един вид общите ни паметници за културно поклонение и макар и човек да не вярва в тази религия, чрез посещението им участва в някакво цивилизационно общение. Дори може да ги посещава само от любопитство да разбере по-добре събратята си, които им се възхищават.

Проблемът е, че пътеводителите са също толкова глобализационни, колкото туристическата индустрия, която стои зад тях. Вярно, пътеводители е имало и преди това, което разбираме като глобализация. Но те винаги са били начин да се види една чужда култура през ценностите и йерархиите иа обществото, от което идва туриста. Те представят онези забележителности, които са аналог на културните символи в неговото общество. Има Лувър, който е бивш дворец и настоящ музей, значи и София трябва да има нещо подобно. Трябва да има катедрала, площад около нея и гвардейци пред президентство.

Някой ден ще пиша за пътеводителите за България, които се продават в чужбина. Много са интересни.

А вие? На какъв пътеводител наистина бихте се доверили? Какво трябва да включва идеалният пътеводител?

Преди време писах:

Гръкщината на гръцките ресторанти

Непознат град

Павилиончето

Опитомяване на мястото

Американски прелести. Малко известни детайли за Америка

Из мексиканската махала