С едно око назад, с две очи напред

На 10 юни ще съм в България. На 31 май отлетях от САЩ. През тези десет дни съм по средата, въоръжена с търпение и десетина билета, пресичам няколко символични държавни граници по различни маршрути с влак или самолет (само отиване), нa които гранични служители уморено хвърлят едно око на паспорта ми и го подават обратно. С всеки изминал етап билетите ми намаляват, а аз се приближавам в пространството.

Но използвам времето в пътуване и преодоляване на часовата разлика да се удивлявам колко много са се променили нещата с границите, паспортите и билетите през последните години. Едва ли много хора днес се замислят за това. Повечето го приемат за даденост, еуфорично или рутинно купувайки си билет oт 5 евро за поредния хрумнат ло-кост полет до някоя произволна европейска дестинация. Но на мен ми се струва, че е изключотелно важно да си спомняме или да се замисляме. Рутинното преминаване през живота е равносилно на транзитно преминаване през себесъзнанието.

Само преди няколко години българите се радвахме, че вече сме европейци по документи и няма да чакаме на отделната опашка “граждани на страни извън ЕС” по европейските летища.

Две-три години преди това скачахме от радост, че са “паднали визите” и че вече няма унизително да се записваме за час за виза в еди кое си посолство, а после да чакаме на студа да ни пуснат вътре, където да ни искат нотаризирана покана за гостуване и астрономическите двеста долара по сметка.

А преди това? Успяваме ли да стигнем по-назад в миналото, където сме архивирали себе си и усещанията за себе си, които вече не искаме да си спомним, защото това би издало второразредния ни статус в Европа? Като парвенюта, които прикриват бедното си минало, за да не загубят сегашното лустро и крехко себеуважение? Да, най-уязвимите в самочувствието си като че ли най-ревностно подтискат спомените, когато те самите са били низвергнати от групата на “готините”. Сега и ние сме от готините и не искаме да си спомняме, че сме били от отхвърлените, може би от суеверие да не би случайно тези скорошни моменти да се върнат.

Та, до много скоро не само че имаше опашки пред посолства за заветни визи, но семейства бяха разделяни с години, защото едната част трябваше да бъде гарант, че другата част ще се върне. Или печеловната част не печелеше достатъчно, за да издържа останалата, на която не се полагаше да се надява на разрешение за работа. Не много отдавна имаше събиране на унизителни документи, а после боеве пред италианското посолство в 2 следобед с цел получаване на паспорта с визата за 1 месец. Имаше сълзи за черния печат, “защо?” и тръшнати прозорци на гишета с невъзмутими служители, които са имали нелогичния късмет да се родят германци, англичани или французи.

Допреди 5-7 години ние българите бяхме неразбраните умни глави, с уж прекрасно образование, но дори ако се бяхме промъкнали някакси на холандска земя, нелегално или с просрочена виза, дори и ако бяхме получили разрешение да съществуваме на дадена територия с мизерни помощи за имигранти без документ да работим легално, към нас се отнасяха подозрително, не ни признаваха дипломите, наричаха ни с обидни прозвища, биеха ни вечерно време по улиците, изнасилваха ни без шанс да се оплачем в полицията. И ни казваха, ами това е положението. Щом искате да спечелите някой франк или драхма да се нахраните,  ще търпите, това е цената. И ние си търпяхме, разбира се, приемахме този аргумент, междувременно опитвайки се да надхитрим системата я с подправени документи, я с работа на черно, я с някоя и друга нелегална сделка със себе си. Бяхме готови да рискуваме физическата си сигурност и да жертваме достойнството си, за да оцелеем през прехода, а пък лесно се намираше кой да се възползва от тази ни уязвимост.

А още по-рано, преди 20-тина години, имаше “избягали” от България, имаше неполучени писма до семейства, имаше “екскурзии” под прикритие и фиктивни бракове, въобще всякакви шмекерии, за да се доберем до заветния Запад и да пращаме може би по някой талер в писмо за обувки на баба oт мизерните ни спестявания на заплатата като прислужнца. Но бяхме благодарни, че са ни дали възможност да работим и като прислужници. Искахме да сме негри, само че да e в Алабама.

Обаче после станахме бели. Станахме мобилни и забравихме какви бяхме по-рано. Сега не признаваме жаждата на други да са имигранти при нас, за жълтите стотинки заплата, за възможността да не бъдат преследвани по тази или онази причина.

Сега бърчим нос, ритваме ги за “здрасти” и им казваме “ами да са знаели какво ги очаква и да не се оплакват” когато те започнат да мрънкат за човешко или поне законно третиране.

Затова не ме учудва, че едно момиче, чиито баща не е българин и който е бил ритан някога заради небългарския си вид (защото ние сме бели!) сега е член на фейсбук групи като “България само на българите” и “В България се говори само на български”. Не ме учудва, макар че това момиче говори добре 3-4 други езика, че крие небългарската страна от идентичността си. Това е същият феномен като подтискането на неприятните ни имигрантски спомени от пречистената ни европейска идентичност.

Преди няколко дни прочетох за изследване, което потвръждава, че подтиснатата хомосексуалност е тази, която води до най-върло хомофобно поведение.

Утре в Бусманци се провежда митинг против незаконното и нехуманното третиране на чужденци в България. Елате да погледнем себе си в лицето.