Миналата седмица Василена постави въпрос, за който често е ставало дума – идеализираното детство, което сме запомнили погрешно и как то ни помага или пречи да възпитаваме децата днес. Каква е връзката между идеология на времето и идеи за възпитанието. Какви са лошите спомени от нашето детство, които послучай деня на детето трябва да си спомним не за да се самосъжаляваме, а за да разберем нещо от тях. Ето нейният лош и хубав спомен и покана за размищление за детството. Ето и нейната хубава статия в Култура за това как те се свързват с духа на времето.
Имам много трудни спомени от детството. Много от тях са неприятни случки на несправедливост, предателство от страна на възрастните и нараняване. Тези случки не съм ги забравила и не съм ги прибрала грижливо в кутията на „нормалните“ събития за едно хубаво детство. Въпреки това макар че съжалявам, че те са се случили и макар да признавам, че са имали голямо влияние върху детството ми, те не са първото, което си спомням от него. Не защото съм ги хигиенизирала, не защото съм ги оправдала, а защото децата са адаптивни същества и раните им минават.
Kато Василена мисля, че е много важно тези събития да се припомнят периодично. Те не са възможност за оплакване, а за преразглеждане на интериоризираните стереотипи от детството, от които едно време сме се възмущавали и сме си обещавали да не правим така един ден като имаме деца. Обаче аз си спомням с най-неприятно чувство неприятни неща, които самата аз съм направила и за които съжалявам – повече, отколкото направеното от друг.
Била съм сигурно на 3 години, защото ходех на градина. Имах любима плюшена сърничка и по някаква причина моята любов към нея беше свързана със смукане на пръст. Възрастните бяха забелязали тази зависимост и понеже смукането беше вече дало отражения под формата на крива захапка, решиха да елиминират сърничката.
Но не насилствено… не! То трябваше да стане с убеждение и с добро. И така аз бях убедена колко лоша е сърничката, колко зло ми е причинила, което сега ще доведе до неприятности като скоби. Бях увещана да се разделя с нея завинаги, след което аз, собственоръчно и в присъствие на свидетели, я скъсах и изхвърлих през прозореца, с огромна болка на сърце. Просто защото така беше по-добре.
На този етап сърничката беше доста грозна и износена и едва ли щях да я ползвам като емоционална патерица дълго време. Въпреки това предателството, което бях принудена да извърша срещу нея и срещу своите чувства е от най-дългите горчивини от детството ми. Особено защото аз самата го направих. След това вече не бях сигурна, че щях да бъда така непоклатима за нещата, на които държа. Усъмних се в самата себе си, а това беше по-лошо, отколкото ако ми бяха откраднали сърничката насила.
Затова аз казвам, че послушните деца може да са дори по-травматизирани от непослушните, които знаят да си защитават интересите. Послушните са сговорчиви, може да се оставят да бъдат убеждавани, приемат добре представени аргументи или просто искат да съдействат на възрастните… и така е много по-лесно да станат предатели на себе си.
Непослушните имат смелостта и енергията да отстояват желанията си, колкото и неразумни да са те. А освен това е доказано, че родителите всъщност имат много по-голямо влияние върху непослушните деца, отколкото върху послушните, които може би лесно се съгласяват, но които само външно са отстъпчиви и гледат да се отърват от вашата пасивно-агресивна стратегия без да си променят мнението по въпроса.
Генерален извод: много по-мъчителни следи оставят неприятните неща, които децата сами са направили… не ги тормозете да вървят срещу себе си 
А не искам дори да си спомням случката, в която казах директно на една съученичка, че е взета от детски дом, и то без да получавам тази информация отнякъде. Просто сама стигнах до този извод по пътя на дедукцията и реших, че тя би искала да бъде информирана за този заговор. Да, беше вярно.
И един хубав спомен. Отивам при баба с оплакване от майка ми, а тя се наговаря с мен как мога съвсем спокойно да продължа да правя това, което съм си наумила и че имам нейната подкрепа. Този спомен е контрапункт на пасивно-агресивното убеждение със сърничката, с облекчението, че стига човек да си намери съмишленици, може да избегбе да бъде убеден против волята си
Вижте още: детските спомени на Мислидуми и Лятна Яна. Искате ли да разкажете един неприятен и един хубав спомен от вашето детство и на какво са ви научили те?
Аз също мисля за послушните и непослушните деца тези седмици. Може би като доразнищя себе си ще седна да напиша нещо… Но за сега май мисля в същата насока като теб.
Моят най-лош спомен от детството всъщност е спомен за детството, който се е формирал по-късно, когато вече бях излязла от тази възраст.
Бях от тези деца, които искат да пораснат бързо и да бъдат приети в обществото на възрастните. Това приемане се случи. Бях хвалена непрекъснато за зрялото държание за възрастта ми. Но тези похвали бяха съпътствани и с натоварване с твърде много нетипични отговорности за едно дете и с лишение от чисто детски преживявания като вълнението от срещата с Дядо Коледа например. Сама носех подаръците в детската градина, които Дадо Коледа трябваше да подари на мен и на брат ми. Не е имало момент, в който да не знам, че родителите купуват подаръците. Такива примери мога да дам още много.
Въпросът е, че когато бях дете се чувствах добре в ролята си на полувъзрастен, но когато станах възрастен осъзнах, че съм си пропуснала детството. Според мен по-голямата беда е, че на стремежът ми да не живея толкова в настоящето, колкото в бъдещето, му беше позволено да се развие до такава степен в тези първи години от живота ми, че дори сега не мога да се отърва от изкушението да живея много години напред и по-малко в настоящето.
Затова моят съвет към родителите е да внимават с формирането на отговорност у децата на прекалено ранен етап. За всяко нещо си има подходящото време.
„…послушните деца може да са дори по-травматизирани от непослушните, които знаят да си защитават интересите….“
Абсолютно! За протокола, аз съм била от послушните, в смисъла на това, че не съм правила бели и не съм създавала проблеми… Но ставаше ли въпрос за отстояване на моето си мнение, в 99% съм го правила. (И още го правя.)
Независимо колко караници ми е коствало (& накзания)
, винаги съм си мислила, че това е по-добрият вариант, отколкото да казваш „да“ на всичко, а вътрешно да отричаш…
Колкото до лош спомен… Може би това, че майка обожаваше да ми слага панделки в косата и да я прави по начин, който не харесвах… Дребно нещичко е, но беше като взлом в моята свобода, моето разбиране затова как се харесвам… И ме караше да не се чувствам добре. Да се чувствам малка, не че не бях малка, но в другия смисъл… Като без право на глас.
Силно впечатлена съм от наблюдението, че послушните деца са по-трудни за контролиране, понеже… знае ли човек какво им е в главата.
(интерпретация на твоето твърдение)
А тази снимка е абсолютна класика – прическата, големите панделки (вероятно от СССР?
, у нас нямаша такива големи или трябваше да се намери панделка-лента и да си направиш сам, още знам как), престилката. Виж каква интересна страница ми подсказа Ани днес, можеш да пратиш там този уникален протрет:
http://www.sexypeople-blog.com/
@apieceofme Ами значи си създавала проблеми все пак – честито
А аз съм щастлива, че ми бяха предоставили възможност да ям каквото си искам. Това е нещо, за което имах твърдо мнение, готова да го отстоявам. В резултат сега се оказва, че съм си изградила вкус към здравословна храна по един естествен начин. Защо съм държала толкова на изборa на храна, а лесно съм била убеждавана за други неща, не знам. По-късно обаче си изградих репутация на инат. Ha мълчалив инат. Все още не разбирам как са се съчетали двете неща.
@mislidumi хехе, мерси за линка! Някой може да направи сравнителен анализ на детството само по „класическите“ детски портрети характерни за даден период
Панделките бяха подарък от някого. Може да са били и от СССР
А престилката дори не беше престилка, а една твърда и боцкаща рокля. Майка ми я купи за първия учебен ден в първи клас и макар че за малките ученици нямаше униформи, такава рокля явно й се е сторила официална и „ученическа“.