Акордеон на сърцето

Акордеонът е един от любимите ми инструменти (макар че не мога да свиря на него), заради въображението си – изключителната си многостранност и адаптивност. Изобретен в началото на XIX век, с патент и класически претенции, на практика много бързо и лесно става фолклорен инструмент в най-различни култури. А това вече е за учудване, защото адаптирането на един клавишен към толкова различни традиции, до пълното му поглъщане до степен днес да се счита за душата на съвсем разнородни стилове – от танго до зайдеко до полка – е рядкост.

А това са любимите ми мелодии:

Buckwheat Zydeco. Зайдеко е музика на франкофонните креоли в Югоизточна Луизиана. Сърцето й е акордеонът, а корените – в блуса и R&B. Бъкуит е един от големите имена, първият зайдеко музикант направил жанра популярен извън границите на региона. „Hey Good Lookin’“ е едно от по-бавните парчета, но интересно с това, че интегрира елементи на други популярни (във фолклорния смисъл на думата) стилове. Със затворени очи човек може да си представи, че е в Луизиана един ленив следобед.

Френски мюзет – безгрижен преливащ акордеон, музиката, която се очаква във всеки филм, когато действието се развива в Париж.

Давиде Ван де Сфроос (няма нищо холандско, името означава „отиват да мамят“ на ломбардски диалект) прави лирично-ироничен и тъжно-саркастичен фолк рок. „Синът на Вилхелм Тел“ е смазващa с различната си гледна точка: тревожната беззащитна самотa на едно момче, което трябва да участва в изпитание, без никой не пита дали иска; мислите на сина на Вилхелм Тел в очакване баща му да застреля ябълката. Акордеонът носи тази тревожност. И разни подобни странни тъжни и неочаквани интерпретации на познати истории – за Адам и Ева, за Каин и Авел и други премисляни сюжети.

Тангото е равносилно на акордеон благодарение на Астор Пиацола, който е негов създател такова, каквото го познаваме днес. Всъщност то не е за акордеон, а за бандонеон – с бутони и по-малък диапазон, но особено експресивен и изобретателен в настоятелността на ритъма си.  Libertango e една от най-известните му композиции.

Карлос Вивес, ангажиран поет с китара в стил вайенато, (колумбийската фолк музика), който е специалeн и отличаващ Колумбия от близкте райони, в които властват други инструменти. Той има и по-вълнуващи неща, например „Фиделина“. Поетичният тон един вид казва: животът е хубав, макар и нещата винаги да излизат не както трябва. Забелязвате ли как акордеонът доминира над всички други инструменти?

А това е едно от големите ми удоволствия, до сълзи – цигански фолклор среща еврейски клезмер. Винаги ми е харесвал небрежния жест с наклонената китка на акордеониста. Акордеонът не доминира, но без него не може и в двата стила. Той е душата, пулсът, сърцето. Напомня ми, че ако си дете и се изгубиш в тълпата, винаги ще те намерят.

Това пъргаво хоро, което сближава българския акордеон с братята му в други традиции, ме наведе до мисълта да пиша този пост. Звукът – един от най-хубавите ми спомени от детството, чието разнопосочно звучене винаги съм подозирала, но едва по-късно открих във френски мюзет и вайенато. Ако наистина се замислим, можем да открием връзките ни с толкова други култури и мирогледи и сходства на идеи и усещания. Вместо да се окопаваме в някаква самозаблуждаваща уникалност.

За друг път: акордеонът в Corteo на Cirque du Soleil, в In cerca di cibo на Gianluigi Trovesi и Gianni Coscia (джаз), руски баян.