Бар и смисъл или (полу)истинските истории във виното

Защо ще ходи някой в кръчма, когато може да пие и у дома, дори с приятели? Защото кръчмата е общност и непредвидимо място, където се случват непредвидими комбинации от срещи и оттам тръгват непредвидими истории - разказани днешни случки, разчоплени лични репутации, спомени и лъжи. Но на който му се е случвало да влезе в бар и да слуша чужди разговори, сигурно му е познато усещането едновременно да присъства и да е изключен, да се опитва да влезе в разказваното и да му се изплъзва смисъла. На мен ми се случи, четейки разказите на Емил Тонев. Попаднах на тях по идея на Силвия и с предизвикателството за анализ. Истината се крие във виното, но все пак и опиянението води до забравяне на чутото. Тези преплетени историйки с пуснати краища и без истински край ме поставиха в положеиие да додавам ухо и на тръгване да не съм сигурна какво наистина се е случило. Кръчмата си живее свой живот и си гради смисъл неразбираем за аутсайдери.

Героите в серията разкази са приятели, свързани с кръчмата, бара на Вожда. Разказвачът е един от тях, но макар че той говори в първо лице разказвайки за останалите в трето лице, успява да остане скрит като съмнителен единствен свидетел на нещо ефимерно изчезващо (точно дядо Цеко в разказа “Сом”). Журналист, тоест, професионален събирач на истории, плантатор на странни халюциногенни посеви в нивата на дядо си и детектив на стари вестникарски дописки, историите са неговата страст. Ролята му в тях докрай остава неясна. Не се знае дали си измисля, когато уж без да иска инсценира съществуването на Коцето Ганевски, така както шареното момиченце на играчка-плачка обвинява Чаво в педофилия. Или пък наистина иска да разбере някаква скрита истина, разнищвайки какво е станало с Коцето, както едновремешният Коста Ганевски прави нова идентичност на Петър Абаджиев, а после го убива.

Всъщност кръчмата е гъвкава метафора с много превъплъщения. Символично кръчма ca барът на Вожда до дядовата кръчма “Пловдив”, до печатницата отпреди едно време, която също като кръчмата е фабрикувала версии, вестници и фалшиви документи, до шах партиите чрез писма в “е2-е4″, в които се разиграва историята на един символичен сблъсък, армиите на дядото и госпожа Гаприндашвили. И историте са най-различни - фалшивите есемеси на телефонната компания и книгите, дадени на Скина от безименния дядо, измислиците на момиченцето и на дядо‌ Цеко.

Алкохолът произвежда историите. Не е случайно, че напитките на бара се складират в мазето, някогашното подземие на печатницата, родила и убила новата идентичност на Петър Абаджиев. Алкохолът развързва езиците за преживелиците, но и създава илюзии за уж случилото се. На пияната глава на Вожда се привижда гонитба от полицаи. Васко и Симо си правят съвместна водка-раздумка по телефона. Мъглявите села-близнаци Цуй етимологично водят началото си от ракията цуйка и може би са измислени под нейно влияние. Пияният Тошо разшифрова млекарите като крадци. Но тази креативност на опиянението се изпарява с отрезвяването и затова истината никога не се знае със сигурност. Затова Тошо се стряска, когато, останал насаме в тоалетната след наливане, чува само тишина. Липсата на глъчка може да означава само едно - барът и компанията са изчезнали и той е обратно в работното си житие-битие в Аестрия, земята на реалните неща.

И понеже читателят не е част от компанията, едва ли може да установи със сигурност истинските факти. Неговата история не се преплита с историите на останалите, както те надничат една в друга като във филм на Киешловски. Или може би той е скинарят, подслушващият буден жаден (за книги и ром) читател, чиито сън е животът на героите, а и на разказвача. Нещо като Ваниловото небе, от което се спуска призрака на Коцето. Техният живот има смисъл само в бара и около питието, с което ни черпи Емил Тонев.