Коментари на: Оценка за мързел http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/ интелектуалстване на собствен език Sun, 27 Jul 2008 09:14:41 +0000 http://wordpress.org/?v=MU От: razmisli http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-452 razmisli Mon, 14 Apr 2008 21:54:39 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-452 И тук има оценяване от страна на студенти :) И такива оценки могат да бъдат доста противоречиви, защото всеки студент има собствени предпочитания. Но въпросите са много конкретни - например, закъснява ли преподавателят за час, отговаря ли на въпросите по мейл, на разположение ли е за въпроси и помощ и така нататък... Алис, :) Все си мисля, че точните науки в България са били малко по-добре преподавани, защото са имали голяма практическа част, в която няма много място за шикалкавене. Разсъждението му е майката! И тук има оценяване от страна на студенти :)
И такива оценки могат да бъдат доста противоречиви, защото всеки студент има собствени предпочитания. Но въпросите са много конкретни - например, закъснява ли преподавателят за час, отговаря ли на въпросите по мейл, на разположение ли е за въпроси и помощ и така нататък…

Алис, :)
Все си мисля, че точните науки в България са били малко по-добре преподавани, защото са имали голяма практическа част, в която няма много място за шикалкавене. Разсъждението му е майката!

]]> От: Царевна http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-451 Царевна Mon, 14 Apr 2008 21:07:39 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-451 И аз се извинявам за забавения отговор, но като не се появи веднага коментара ми спрях да проверявам. Това, което казваш за съответствието между цели и задачи звучи много логично. Като се замисля колко от преподавателите ми го правят..отговорът е доста разочароващ. Конкретно в случая с есето написването му нямаше нищо общо със съдържанието на курса, затова и нямаше значение дали съм го посещавала. Темата беше дадена случайно след един провален опит за дискусия, при която всеки си отстояваше позицията без да изслушва останалите. Та по този повод преподавателя ни даде есето, чиято цел беше единствено да заемем някаква позиция, която да защитим аргументирано. Сравнително лесна задача за студенти, макар и първи курс, поне аз така мисля. Затова и бях толкова изненадана от факта, че преподавателите толкова са се впечатлили. И тук се сещам за още нещо по темата за оценяването, което ми се струва важно. За ролята на предварителните очаквания на преподавателите и за занижените изисквания. В моята специалност например (педагогика) определено изискванията са сведени почти до минимум, поне това са моите наблюдения. Вярно е, че с всяка следваща година потенциалът на студентите, като че ли намалява и може би това обяснява занижените изисквания, но все пак не е редно да се сваля летвата толкова много, така се ощетяват тези, които могат и искат да постигнат повече. С това си обяснявам и реакцията на есето. Но някак много е обидно такова отношение на преподавателите. От една страна всички гръмко заявяват, че основната им цел е да ни подтикнат към развитие, израстване, но от друга, на практика изобщо не вярват, че тази цел е постижима. И най-лошото е, че тази двойнственост (идва ми и по-точна, и по-подходяща дума, но ще я спестя:) си личи, забелязва се още в самото начало и тогава спойката между преподавател и студент няма как да се получи, а оттук и ефективността на работата им намалява. Съжалявам, че толкова много се отклоних от темата, но не мога да се спра да не си го кажа просто:) И аз се извинявам за забавения отговор, но като не се появи веднага коментара ми спрях да проверявам.
Това, което казваш за съответствието между цели и задачи звучи много логично. Като се замисля колко от преподавателите ми го правят..отговорът е доста разочароващ. Конкретно в случая с есето написването му нямаше нищо общо със съдържанието на курса, затова и нямаше значение дали съм го посещавала. Темата беше дадена случайно след един провален опит за дискусия, при която всеки си отстояваше позицията без да изслушва останалите. Та по този повод преподавателя ни даде есето, чиято цел беше единствено да заемем някаква позиция, която да защитим аргументирано. Сравнително лесна задача за студенти, макар и първи курс, поне аз така мисля. Затова и бях толкова изненадана от факта, че преподавателите толкова са се впечатлили.
И тук се сещам за още нещо по темата за оценяването, което ми се струва важно. За ролята на предварителните очаквания на преподавателите и за занижените изисквания. В моята специалност например (педагогика) определено изискванията са сведени почти до минимум, поне това са моите наблюдения. Вярно е, че с всяка следваща година потенциалът на студентите, като че ли намалява и може би това обяснява занижените изисквания, но все пак не е редно да се сваля летвата толкова много, така се ощетяват тези, които могат и искат да постигнат повече. С това си обяснявам и реакцията на есето. Но някак много е обидно такова отношение на преподавателите. От една страна всички гръмко заявяват, че основната им цел е да ни подтикнат към развитие, израстване, но от друга, на практика изобщо не вярват, че тази цел е постижима. И най-лошото е, че тази двойнственост (идва ми и по-точна, и по-подходяща дума, но ще я спестя :) си личи, забелязва се още в самото начало и тогава спойката между преподавател и студент няма как да се получи, а оттук и ефективността на работата им намалява.

Съжалявам, че толкова много се отклоних от темата, но не мога да се спра да не си го кажа просто :)

]]> От: Alis http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-450 Alis Mon, 14 Apr 2008 16:47:53 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-450 Как ми се ще и моите преподаватели да са били поне малко като теб :).. Макар че съм завършила точна наука, което би могло да прави нещата да изглеждат по-лесни. И все пак не е съвсем така. Моят опит в преподаването е съвсем скромен, но като трябваше да слагам оценки, основното за мен беше да видя, че студентите са се старали да разсъждават. Даже да не са си решили задачите, ако видя, че са се мъчили и са тръгнали по правилен път, им поставям по-висока оценка, отколкото реалното решение заслужава. Според мен проявата на самостоятелно мислене е много важна. Освен това си мисля, че един умен човек винаги си проличава, независимо от оценките. Ако е мързелив и си е докарал ниски оценки, вероятно ще се справи на интервю за работа по-добре от някой старателен посредствен тип. А и вероятно автобиографията му ще изглежда по-добре, така че ще го извикат на интервюто. Мисля че и студентите одобряват такъв начин на оценяване, или поне не мога да се сетя защо не биха го одобрили. Как ми се ще и моите преподаватели да са били поне малко като теб :).. Макар че съм завършила точна наука, което би могло да прави нещата да изглеждат по-лесни. И все пак не е съвсем така.
Моят опит в преподаването е съвсем скромен, но като трябваше да слагам оценки, основното за мен беше да видя, че студентите са се старали да разсъждават. Даже да не са си решили задачите, ако видя, че са се мъчили и са тръгнали по правилен път, им поставям по-висока оценка, отколкото реалното решение заслужава.
Според мен проявата на самостоятелно мислене е много важна. Освен това си мисля, че един умен човек винаги си проличава, независимо от оценките.
Ако е мързелив и си е докарал ниски оценки, вероятно ще се справи на интервю за работа по-добре от някой старателен посредствен тип. А и вероятно автобиографията му ще изглежда по-добре, така че ще го извикат на интервюто.
Мисля че и студентите одобряват такъв начин на оценяване, или поне не мога да се сетя защо не биха го одобрили.

]]> От: Андрей http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-445 Андрей Sat, 12 Apr 2008 16:43:19 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-445 За съжаление не виждам как в българските държавни висши училища може да има място за подобни размишления. С поредните изменения в Закона за висшето образование (от 2004-та година), беше въведено изискване при атестацията на академичния състав да се отчита студентското мнение (чл.57, ал.2, т.5 от ЗВО). Какъв беше резултата в държавните висши училища (в частните уж било по-различно, не мога да кажа)? - Ами, най-висока оценка при анкетирането на студентите неизменно получават преподавателите, които са "ларж" - при тях може да се закъснява и да се влиза и излиза от занятия когато си поискаш, оставят те на изпитите да преписваш и т.н. И - обратно - тези, които си гледат работата както трябва, които са взискателни, получават най-ниските оценки при атестирането - а от тези оценки зависи израстването ти в йерархията. И така се получи една дилема от съвсем друг характер - дали да си добрия чичко или действително да преподаваш. За съжаление не виждам как в българските държавни висши училища може да има място за подобни размишления. С поредните изменения в Закона за висшето образование (от 2004-та година), беше въведено изискване при атестацията на академичния състав да се отчита студентското мнение (чл.57, ал.2, т.5 от ЗВО). Какъв беше резултата в държавните висши училища (в частните уж било по-различно, не мога да кажа)? - Ами, най-висока оценка при анкетирането на студентите неизменно получават преподавателите, които са “ларж” - при тях може да се закъснява и да се влиза и излиза от занятия когато си поискаш, оставят те на изпитите да преписваш и т.н. И - обратно - тези, които си гледат работата както трябва, които са взискателни, получават най-ниските оценки при атестирането - а от тези оценки зависи израстването ти в йерархията. И така се получи една дилема от съвсем друг характер - дали да си добрия чичко или действително да преподаваш.

]]> От: razmisli http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-439 razmisli Wed, 09 Apr 2008 22:06:19 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-439 Царевна и Ameba, благодаря за включването и съжалявам за късното появяване на коментарите ви (по някакви причини бяха попаднали в спам папката...). Aко има проблем с akismet в бъдеще, драснете мейл ;) Съвсем не е ранно, Царевна, защото нещата винаги се научават в движение, така че добре дошла в отбора :) Разбира се, че оценявам крайни резултати по определени ясни за студента критерии, макар че крайният резултат честп е междинен в някаква серия от резултати. Но мен ме интересува как е постигнат този резултат/продукт, за да мога да адаптирам критериите и евентуално да променям задачите, които да водят към дадения продукт за оценяване. Защото най-важното е какво целя с даден курс (тоест, развитие на критическо мислене на базата на някакво ново знание), и според целта измислям и задачите, които после да оценявам. Тоест, не робувам на студентският продукт като формат, а ме интересува как може да има съответствие между целите и изпитването в бъдеще. Затова и ме интересува дали има голям брой студенти, които постигат резултатите без положен труд спрямо потенциала си, защото това би означавало моят курс да не ги натоварва и да не ги променя, да не научават нищо ново от него. Тоест, те на лично ниво може и да го правят, но ако си е заложено в типа задача, проблемът е мой. Освен това понеже оценявам различни видове продукти в течение на целия курс, оценяването ми помага и да разбера какви следващи стъпки да направя и какво бих променила (виж тук има накратко някои неща за това, макар и на английски, http://en.wikipedia.org/wiki/Assessment). Историята с есето, която разказваш е много интересна. Според мен преподавателят дал задачата есе не си е свършил работата, ако няма никакво значение дали ти си изпуснала лекциите, на които се базира и самият резултат (предполага се, че не си го научила отдругаде). Какво оценява всъщност това есе в такъв случай? Следвали ли са някакви цели, когато са поставяли задачата за есето? Много хубав пример даваш за това как една добра оценка може да постигне обратна цел! Мисля, че такива неща си заслужава да се обсъждат. Ameba, би трябвало отговорите на двата въпроса да съвпадат, да се оценява достойнството на показаните знания. По една точка обаче не съм съгласна, че елитните университети слагат оценка на потенциала. Да, на него се разчита при преценка в случаи, когато студентите още не са имали възможност да покажат резултат, например при приема им или за участие в бъдещ проект и така нататък. Но след това от тях се очаква труд и то какъв. Разбира се, той трябва да бъде креативен, без съмнение. Всъщност исках да изясня нещо - когато говоря за дилемата ми дали да додам на талантливите, но мързеливи студенти или да предпочета старанието на глупавите то не е защото бих ощетила първите и предпочела вторите. Оценките при мен си отговарят по принцип на предварително зададените критерии, иначе студентите с право биха протестирали. Дилемата ми е само за трудоопределимите и оценими случаи, в които ясно решение е невъзможно (примерно в случая с малката техническа грешка и като следствие грешната постановка), както и фийдбек за мен как да направя в бъдеще задачата такава, че талантливите да не я отмятат без труд, а и да е по силите на неталантливите. Защото целя развитие и от двата типа :) Просто няма смисъл да създавам задача, с която да се оценява нещо, което не непременно е натрупано в резултат на моя клас. Доскоро, надявам се :) Царевна и Ameba, благодаря за включването и съжалявам за късното появяване на коментарите ви (по някакви причини бяха попаднали в спам папката…). Aко има проблем с akismet в бъдеще, драснете мейл ;)

Съвсем не е ранно, Царевна, защото нещата винаги се научават в движение, така че добре дошла в отбора :)

Разбира се, че оценявам крайни резултати по определени ясни за студента критерии, макар че крайният резултат честп е междинен в някаква серия от резултати. Но мен ме интересува как е постигнат този резултат/продукт, за да мога да адаптирам критериите и евентуално да променям задачите, които да водят към дадения продукт за оценяване. Защото най-важното е какво целя с даден курс (тоест, развитие на критическо мислене на базата на някакво ново знание), и според целта измислям и задачите, които после да оценявам. Тоест, не робувам на студентският продукт като формат, а ме интересува как може да има съответствие между целите и изпитването в бъдеще. Затова и ме интересува дали има голям брой студенти, които постигат резултатите без положен труд спрямо потенциала си, защото това би означавало моят курс да не ги натоварва и да не ги променя, да не научават нищо ново от него. Тоест, те на лично ниво може и да го правят, но ако си е заложено в типа задача, проблемът е мой. Освен това понеже оценявам различни видове продукти в течение на целия курс, оценяването ми помага и да разбера какви следващи стъпки да направя и какво бих променила (виж тук има накратко някои неща за това, макар и на английски, http://en.wikipedia.org/wiki/Assessment).

Историята с есето, която разказваш е много интересна. Според мен преподавателят дал задачата есе не си е свършил работата, ако няма никакво значение дали ти си изпуснала лекциите, на които се базира и самият резултат (предполага се, че не си го научила отдругаде). Какво оценява всъщност това есе в такъв случай? Следвали ли са някакви цели, когато са поставяли задачата за есето? Много хубав пример даваш за това как една добра оценка може да постигне обратна цел! Мисля, че такива неща си заслужава да се обсъждат.

Ameba, би трябвало отговорите на двата въпроса да съвпадат, да се оценява достойнството на показаните знания. По една точка обаче не съм съгласна, че елитните университети слагат оценка на потенциала. Да, на него се разчита при преценка в случаи, когато студентите още не са имали възможност да покажат резултат, например при приема им или за участие в бъдещ проект и така нататък. Но след това от тях се очаква труд и то какъв. Разбира се, той трябва да бъде креативен, без съмнение.

Всъщност исках да изясня нещо - когато говоря за дилемата ми дали да додам на талантливите, но мързеливи студенти или да предпочета старанието на глупавите то не е защото бих ощетила първите и предпочела вторите. Оценките при мен си отговарят по принцип на предварително зададените критерии, иначе студентите с право биха протестирали. Дилемата ми е само за трудоопределимите и оценими случаи, в които ясно решение е невъзможно (примерно в случая с малката техническа грешка и като следствие грешната постановка), както и фийдбек за мен как да направя в бъдеще задачата такава, че талантливите да не я отмятат без труд, а и да е по силите на неталантливите. Защото целя развитие и от двата типа :) Просто няма смисъл да създавам задача, с която да се оценява нещо, което не непременно е натрупано в резултат на моя клас.

Доскоро, надявам се :)

]]> От: ameba http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-438 ameba Wed, 09 Apr 2008 20:56:31 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-438 Оценка по достойнство или оценка по реални знания? Това е вапроса. Дали е по-правилно да се оцени потенциала на даден студент (схватливостта или просто заложби по дисциплината, заложби по всички дисциплини?) или положения труд. По света си има традиции по този въпрос и те са, че ако университета е елитен се оценява потенциала, а ако е масов се оценява труда. Това не е случайно. Попадналите в елитни университети се предполага, че са положили достатъчно усилия и от тях не се иска тъп труд, а креативност. При масата се дава равен шанс, а това означава че ВСЕКИ трябва да може стига да иска. Според мен ако на човек със заложби се постави ниска оценка това автоматично го демотивира, защото той в качеството си на такъв, ясно съзнава собственото си превъзходство. Обратното, обче, не е вярно. Ако поставим висока оценка на талантлив но мързелив човек, това не винаги би довело до мотивация. Прочее, ясно е че такива хора се нуждаят от друг вид мотивация, а не оценката (щом така или иначе не са се потрудили за нея). Категоричния извод е: високи оценки за умните, но не отлични + мотивация под формата на предизвикателство към интелекта или пък доверие.. Всеки човек си има струни на мотивацията и освен очевидните (пари, оценки и т.н.) съществуват други, които са индивидуални. Може някой силно да го мотивира привилегировано отношение към него, а друг да се мотивира от това, че не го дооценяват. Тук се крие и майсторлъка на преподавателя, който е решил да подпомага студентите си да се развиват. Защото има много добри лектори, които преподават брилянтно материята, но нехаят за индивидуалните нужди на студентите. Тогава оценките са най-реални впрочем. както и да е.. нали блога е 'размисли' та затова и аз малко така.. хаотично:) Но без страсти Оценка по достойнство
или оценка по реални знания?
Това е вапроса. Дали е по-правилно да се оцени потенциала на даден студент (схватливостта или просто заложби по дисциплината, заложби по всички дисциплини?) или положения труд.
По света си има традиции по този въпрос и те са, че ако университета е елитен се оценява потенциала, а ако е масов се оценява труда. Това не е случайно. Попадналите в елитни университети се предполага, че са положили достатъчно усилия и от тях не се иска тъп труд, а креативност. При масата се дава равен шанс, а това означава че ВСЕКИ трябва да може стига да иска.
Според мен ако на човек със заложби се постави ниска оценка това автоматично го демотивира, защото той в качеството си на такъв, ясно съзнава собственото си превъзходство. Обратното, обче, не е вярно. Ако поставим висока оценка на талантлив но мързелив човек, това не винаги би довело до мотивация. Прочее, ясно е че такива хора се нуждаят от друг вид мотивация, а не оценката (щом така или иначе не са се потрудили за нея).
Категоричния извод е: високи оценки за умните, но не отлични + мотивация под формата на предизвикателство към интелекта или пък доверие.. Всеки човек си има струни на мотивацията и освен очевидните (пари, оценки и т.н.) съществуват други, които са индивидуални. Може някой силно да го мотивира привилегировано отношение към него, а друг да се мотивира от това, че не го дооценяват. Тук се крие и майсторлъка на преподавателя, който е решил да подпомага студентите си да се развиват. Защото има много добри лектори, които преподават брилянтно материята, но нехаят за индивидуалните нужди на студентите. Тогава оценките са най-реални впрочем.
както и да е..
нали блога е ‘размисли’ та затова и аз малко така.. хаотично :)
Но без страсти

]]> От: razmisli http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-436 razmisli Wed, 09 Apr 2008 13:35:02 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-436 Пипи, там е работата, че аз не изисквам възпроизвеждане. Дори не изисквам и да се знае някакъв предаден материал. Старанието не го виждам, освен ако индиректно не разбера за него. Мен ме интересува крайният продукт (до който да, трябва да се стигне с някакъв тип учене, но той е различен). А за продукта трябва старание, за да се получи той смислен. Това, което изисквам е критическо мислене и при повечето продукти, които оценявам, цялата информация, за която съм говорила в клас може да се намери я в учебник, я във фотокопие, я в самостоятелно намерен източник. Когато те пишат term paper те трябва да откриват нещо ново, да тълкуват нещо ново за тях, да мислят. На практика доста от техните term papers са си направо удоволствие да се четат и аз самата научавам нещо от тях. Направо удоволствие е да ги приемам за равни и те да ме изненадват с нещо такова, да правим такъв интересен диалог. А старанието в такива продукти е необходимо, защото дори тъкмо като продукт всичко трябва да е изпипано. Не се заяждам за дреболии като например какъв фонт е използван, но аргументът трабва да е построен логически, фактологията проверена, да са направени изводи, за да има смисъл. За такъв случай например умни студенти не са доизпипали някои неща и със случайни технически грешки са получили много странен, погрешен резултат. Грешката е дребна, резултатът напълно погрешен. За такъв тип дилеми казвам. Може би би било интересно да пиша или поствам един такъв случай или въобще някоя студентска работа. Ако бях в България с удоволствие бих потърсила книгата, която препоръчваш, но се страхувам, че тя не е приложима към моята система (пък и в нея става дума за училище, не за университет). Астилар, и аз така съм се чувствала понякога, или пък оценката за мен губи стойност ако чувствам, че е подарена. Самият диалог с Учителя губи стойност. Понякога пък е ставало дума за неволна лоша случайна грешка и когато Учителят види картинката отвъд нея съм чувствала, че наистина се разбираме, имаме този интелектуален клик, в който се случва магията. След такива случаи съм била още по-стимулирана в интереса си към дадената материя и съм чувствала, че я владея, защото някакси ми се е губил страха от грешката. Все едно, дори и грешки да стават, и може да стават, те са под контрол. Не знам дали си го имала такова чувство. Пипи, там е работата, че аз не изисквам възпроизвеждане. Дори не изисквам и да се знае някакъв предаден материал. Старанието не го виждам, освен ако индиректно не разбера за него. Мен ме интересува крайният продукт (до който да, трябва да се стигне с някакъв тип учене, но той е различен). А за продукта трябва старание, за да се получи той смислен. Това, което изисквам е критическо мислене и при повечето продукти, които оценявам, цялата информация, за която съм говорила в клас може да се намери я в учебник, я във фотокопие, я в самостоятелно намерен източник. Когато те пишат term paper те трябва да откриват нещо ново, да тълкуват нещо ново за тях, да мислят. На практика доста от техните term papers са си направо удоволствие да се четат и аз самата научавам нещо от тях. Направо удоволствие е да ги приемам за равни и те да ме изненадват с нещо такова, да правим такъв интересен диалог. А старанието в такива продукти е необходимо, защото дори тъкмо като продукт всичко трябва да е изпипано. Не се заяждам за дреболии като например какъв фонт е използван, но аргументът трабва да е построен логически, фактологията проверена, да са направени изводи, за да има смисъл. За такъв случай например умни студенти не са доизпипали някои неща и със случайни технически грешки са получили много странен, погрешен резултат. Грешката е дребна, резултатът напълно погрешен. За такъв тип дилеми казвам. Може би би било интересно да пиша или поствам един такъв случай или въобще някоя студентска работа.
Ако бях в България с удоволствие бих потърсила книгата, която препоръчваш, но се страхувам, че тя не е приложима към моята система (пък и в нея става дума за училище, не за университет).

Астилар, и аз така съм се чувствала понякога, или пък оценката за мен губи стойност ако чувствам, че е подарена. Самият диалог с Учителя губи стойност. Понякога пък е ставало дума за неволна лоша случайна грешка и когато Учителят види картинката отвъд нея съм чувствала, че наистина се разбираме, имаме този интелектуален клик, в който се случва магията. След такива случаи съм била още по-стимулирана в интереса си към дадената материя и съм чувствала, че я владея, защото някакси ми се е губил страха от грешката. Все едно, дори и грешки да стават, и може да стават, те са под контрол. Не знам дали си го имала такова чувство.

]]> От: astilar http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-434 astilar Wed, 09 Apr 2008 11:29:03 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-434 Студентските ми години бяха отдавна... Никога не съм се интересувала как ще ме оцянят. Почти през целия период на следването си в университета работех и не винаги имах време да се подготвя за изпити. Спомням си един преподавател, който отказа да ми постави оценка 4, защото според него съм била умна и съм заслужавала повече. Скъса ме на изпита, за да ми даде шанс за висока оценка. Възползвах ли се от въпросния "шанс"? Не, изобщо не четох за поправката, тъй като 4-ката ми беше достатъчна. Нямам абсолютно никакви угризения на съвестта в тази връзка. Разказвам това, за да подкрепя мнението си, че човек сам си поставя целите и приоритетите - може да е умен, но не амбициозен, както и глупав, но с много амбиция. Предпочитам да си общувам с хора от първия тип, но не бих ги надценила. Понякога поставянето на по-висока оценка от заслужената би могло да обиди оценявания, особено, ако е от типа умни. :) Поздрави! Студентските ми години бяха отдавна…
Никога не съм се интересувала как ще ме оцянят. Почти през целия период на следването си в университета работех и не винаги имах време да се подготвя за изпити.
Спомням си един преподавател, който отказа да ми постави оценка 4, защото според него съм била умна и съм заслужавала повече. Скъса ме на изпита, за да ми даде шанс за висока оценка. Възползвах ли се от въпросния “шанс”? Не, изобщо не четох за поправката, тъй като 4-ката ми беше достатъчна. Нямам абсолютно никакви угризения на съвестта в тази връзка.
Разказвам това, за да подкрепя мнението си, че човек сам си поставя целите и приоритетите - може да е умен, но не амбициозен, както и глупав, но с много амбиция. Предпочитам да си общувам с хора от първия тип, но не бих ги надценила. Понякога поставянето на по-висока оценка от заслужената би могло да обиди оценявания, особено, ако е от типа умни. :)
Поздрави!

]]> От: Pippilota Mentolka http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-432 Pippilota Mentolka Wed, 09 Apr 2008 08:50:24 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-432 "Старанието трябва да се поощрява… какво му е лошото? Ами лошото му е, че е субективизъм в оценяването. Ти като преподавател изискваш от хората срещу теб да знаят предадения материал (няма значение от естеството), да могат да го възпроизведат (стига ропот срещу това), и това да могат да го синтезират и анализират. Научиш ли ги на последните две не би трябвало да имаш проблеми с поставянето на БЕЛЕЖКАТА. И аз мога да си пиша в блога и ти да го харесваш, но когато опрем до продукта, който ти предавам, а той не става, следва да оцениш и поставиш бележка на него (колкото и да не те радва), а не на представата ти за мен от блога. Субективизъм в оценяването винаги съществува, дори да е на писмен изпит, от него не можеш да избягаш. Но е необходимо да сведеш факторите, които ти влиаят до минимум. И за да не ставам досадна спирам с препоръката да си вземете една много интересна книжка по темата:Оценяването в училище : Доцимология / Марин Андреев . - София : Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1995 г. :) “Старанието трябва да се поощрява… какво му е лошото?
Ами лошото му е, че е субективизъм в оценяването.
Ти като преподавател изискваш от хората срещу теб да знаят предадения материал (няма значение от естеството), да могат да го възпроизведат (стига ропот срещу това), и това да могат да го синтезират и анализират. Научиш ли ги на последните две не би трябвало да имаш проблеми с поставянето на БЕЛЕЖКАТА.
И аз мога да си пиша в блога и ти да го харесваш, но когато опрем до продукта, който ти предавам, а той не става, следва да оцениш и поставиш бележка на него (колкото и да не те радва), а не на представата ти за мен от блога.
Субективизъм в оценяването винаги съществува, дори да е на писмен изпит, от него не можеш да избягаш. Но е необходимо да сведеш факторите, които ти влиаят до минимум.
И за да не ставам досадна спирам с препоръката да си вземете една много интересна книжка по темата:Оценяването в училище : Доцимология / Марин Андреев . - София : Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1995 г. :)

]]> От: Царевна http://razmisli.wordpress.com/2008/04/08/grading-laziness/#comment-431 Царевна Tue, 08 Apr 2008 22:12:41 +0000 http://razmisli.wordpress.com/?p=115#comment-431 Знам, че ми е рано да се намесвам тук в ролята на..специалист :), затова да си кажа скромното мнение като студент и то съвсем в начален етап на следването. Не виждам нищо смущаващо в това да се оценяват реално крайните резултати. Най-сигурният начин да се постигне обективност при оценяването е именно на базата на крайните резултати. Ако преподавателят оценява, съобразявайки се не само с продукта от работата на студента, но и с това какъв потенциал има той, колко много би могъл да постигне ако положи малко повече усилия, рискува се да се спусне по една плоскост, по която ако-тата стават твърде много и опасността от субективизъм при оценяването нараства значително. Така и неофициално се подкрепя мързела и безотговорността на студента към работата му, не трябва да се допуска това според мен. С риск да се отклоня малко от темата ще споделя още едно нещо тук във връзка с това, че най-сигурния начин е да се оценява резултата. Още в самото начало на следването ми, първи семестър, имахме за задача да напишем по едно научно есе. Моето беше сред малкото с най-висока оценка. Проблемът беше, че до този момент бях пропуснала някои от упражненията и съответно преподавателите по дисциплината нямаха впечатления от мен. Когато написах есето, веднага решиха, че не е възможно да е мое, 'твърде добро било за първокурсник', казаха ми го в прав текст. Но понеже нямали доказателства, оценката си остава. Та резултатът от цялото преживяване беше, че хем се бях постарала да напиша есето, което не беше задължително, оказа се, че съм се справила много добре, но вместо това да ми донесе позитиви стана тъкмо обратното - трябваше да им докажа, че не съм това, което се съмняват, че съм; да се боря с подозренията им. Разбира се развръзката беше добра. След това и на изпита и преди това с работата и поведението си успях да ги убедя, че грешат. Идеята ми беше, че справедливият начин да се оцени един студент е на база на показани резултати. Съображения от рода на потенциал и предположения за дадения човек най-малкото не са надеждни. Знам, че ми е рано да се намесвам тук в ролята на..специалист :), затова да си кажа скромното мнение като студент и то съвсем в начален етап на следването.
Не виждам нищо смущаващо в това да се оценяват реално крайните резултати. Най-сигурният начин да се постигне обективност при оценяването е именно на базата на крайните резултати. Ако преподавателят оценява, съобразявайки се не само с продукта от работата на студента, но и с това какъв потенциал има той, колко много би могъл да постигне ако положи малко повече усилия, рискува се да се спусне по една плоскост, по която ако-тата стават твърде много и опасността от субективизъм при оценяването нараства значително. Така и неофициално се подкрепя мързела и безотговорността на студента към работата му, не трябва да се допуска това според мен.
С риск да се отклоня малко от темата ще споделя още едно нещо тук във връзка с това, че най-сигурния начин е да се оценява резултата. Още в самото начало на следването ми, първи семестър, имахме за задача да напишем по едно научно есе. Моето беше сред малкото с най-висока оценка. Проблемът беше, че до този момент бях пропуснала някои от упражненията и съответно преподавателите по дисциплината нямаха впечатления от мен. Когато написах есето, веднага решиха, че не е възможно да е мое, ‘твърде добро било за първокурсник’, казаха ми го в прав текст. Но понеже нямали доказателства, оценката си остава. Та резултатът от цялото преживяване беше, че хем се бях постарала да напиша есето, което не беше задължително, оказа се, че съм се справила много добре, но вместо това да ми донесе позитиви стана тъкмо обратното - трябваше да им докажа, че не съм това, което се съмняват, че съм; да се боря с подозренията им. Разбира се развръзката беше добра. След това и на изпита и преди това с работата и поведението си успях да ги убедя, че грешат. Идеята ми беше, че справедливият начин да се оцени един студент е на база на показани резултати. Съображения от рода на потенциал и предположения за дадения човек най-малкото не са надеждни.

]]>