Само някой да не си помисли, че критикувам Папата заради тази енциклика… Съвсем не, защото и аз нямам отговор на тези въпроси (но и се опитвам да не поучавам другите как да живеят, де). Но независимо от това дали Божиите служители се месят в живота на паството, всяка една доктрина отнасяща се до добрите дела е един вид намеса. Например Десетте Божи заповеди са намеса - уж добра или ясна. Но понеже на практика тези заповеди не са ясни, опитът за получаване на повече информация изглежда много логичен. Например, “не убивай” отнася ли се до смъртното наказание, аборта, противозачатъчните? И дори Православната църква, която уж е откъсната от живота на паството си, взема негласно отношение по въпросите на енцикликата. Например, аскезата е нещо похвално в православната традиция - това означава ли, че трябва да се самоубиваме? Сигурна съм, че отговорът ще е “не” - тогава, защо се лишаваме от храна, като това би означавало бавно самоубийство? В един момент се стига до отговора, че страданието е търсенето в Православието. И папата не дава указания (не конкретни, но някакви правила) за вярващите, които да могат да прокарат чертата сами между аскеза и самоубийство, между желание за добър живот и желание за удобство. (Но ме дразни с това, че хем твърди, че такава ясна линия има, хем не казва как да я намерим, хем отрича правото ни сами да я определяме, защото това било фалшива справедливост.)

Обаче, както казва и той в енцикликата, бъдещето докосва настоящето и отгласи от вечния живот могат да бъдат част от земния живот. Апостол Павел беше казал, че сега виждаме смътно като през огледало, а някой ден ще познаем, както ние сме познати сега. Дълго време това огледало ме смущаваше, докато не прочетох някъде, че по онова време огледалата били много некачествени и образът в тях наистина бил смътен:) Друг е въпросът, че дори и най-качественото огледало се цапа и трябва да се чисти, което си е живо страдание!

Всъщност въпросите, които поставя са много важни за мен и я прочетох и заради собствения ми интерес. Страданието като необходимо условие за щастие, търсената неизбежност на смъртта, липсата на абсолютна справедливост в което и да е земно общество - не само практическата му непостижимост, но и невъзможността да се измислят общочовешки правила, които да са абсолютно справедливи. Всичко това са темите на всяко едно литературно търсене, дори човешко житейско ровичкане и прозрение. Освен това съм убедена, че хора винаги някакси ще умират, но още повече, че хората винаги ще искат да умират, че вечен земен живот всъщност никога няма ги удовлетворява напълно. Всички тези точки са съвпадения между мен и Бенедикт (колко арогантно казано от моя страна, а ?).

Дори всъщност не виждам противоречие в казаното от него за връзката между страданието и надеждата, просто защото страданието е земно, а (и тук е проблемът според мен) надеждата, за която изключително говори, е само небесна. Тоест, на практика той избягва да проправи връзка между страданието и някаква земна надежда. По същия начин и за справедливостта, за която както казах съм съгласна, че никога никоя земна справедливост не може да бъде пълна. Всъщност тук той равнява земна справедливост с човешка такава, защото никога не дава пример - и такъв наистина няма - за абсолютната Божия справедливост в земни условия. И не бих имала проблем ако каже: “Всъщност в земния живот никога няма да има справедливост и пълно щастие, то може да се търси само в Божието царство, което е (това е много важно да се подчертае) е само небесно “.

Но той не казва това. Никога не казва каква би била Божията земна алтернатива на несъвършената човешката справедливост. Разбирам, че не може да даде такава алтернатива, защото имплицитно за него няма такава, но в същото време трябва да признае, че енцикликата не е гид за вярващите как да я търсят в земния живот. И трябва да се откаже - което той никога няма да направи - на базата на това да се меси в земните дела и политика. Тук ми е проблемчето… защото все пак той твърди, че християнството предлага социално спасение, не само личностно, и като пример и доказателство дава управлението на Св. Августин като социален работник и дори управляващ.

Човешката справедливост е “фалшива” в смисъл, че не е Божествена, въпреки че понякога е имала такива претенции. Но добрият фалшификат е неразличим от “оригинала” за повечето от нас. Мисля, че стремежът към уподобяване на Бога е решението за всяка човешко действие, разбира се, в рамките на мъничките ни възможности. Все пак обитаваме една мъничка планета край мъничко слънце:)

Плаче ми се от представите му за Бог. :))