Не знам за какво конкретно става дума в случая с гагаузите - “да се развива като хората” - какво имаш предвид. Ако става въпрос за поддържането на езика им, не виждам защо това гълта прекалено много ресурси (такава практика на поддържането на много малки езици и диалекти съществува на много места по света без да гълта ресурси, например италианските диалекти за чието запазване има движение, имигрантските езици в САЩ, ладино/сефарад в България и подобни, и съвсем не изолира хората от гражданското общество. Нима изоставянето на патриархалността е задължително да се придружава от изоставяне на идентичността? Как хората, идентифициращи се като българи, са успели да излязат от патриархалното, без да изгубят идентичността си?

Случаят с датчанина Хадер е съвсем различен - все пак не е бил насилван да даде на дъщеря си датско име. Напълно съм съгласна с теб, определящото при интеграцията е доброволността. Но за да се прояви свободната воля, трябва да има избор, истински, а не принудителен. Тоест, изборът да е между “останете каквито сте сега” и “променете се, като станете по-подобни на нас, но запазете корените си, както се променяме и ние”, а не “станете като нас и забравете за корените си” и “напуснете с риск за живота си.” При положение, че на едно малцинство му се налага да се срамува от произхода си, алтернативата пред него става много по-екстремна - то може и да го забрави, но може и да се ожесточи, да се вкопчи в него спасително, бранейки се от натиска (срв. реакцията на турците след Възродителния процес). Потенциалният екстремизъм произлизащ от такава алтернатива е много по-опасен.

“Големият ми син – Дени, в трети клас преживя много труден момент в училище. Прибра се разплакан вкъщи един ден, явно някой го беше обидил, и ме пита: „Мамо, аз нали не съм турчин, те много лошо са постъпвали по време на руско-турската война?” Аз му казах, че нямаме нищо общо с онези османлии, живеем в мирно време и нямаме нищо общо с тях, и нямаме вина, че сме от такава националност.
[...]
Но като цяло – към християните, не сме се настройвали негативно. По-скоро сме се притеснявали да не бъдем унижени. Имало е моменти, в компания, без да знаят, че съм от турски произход, чувам: „Тези турци…”

Когато в невинната детска душа се посее задължителната идентификация с историческа категория народ-”герой”, “поробител,” поробен,” иди после им обяснявай “ние не сме онези”. За българските деца, според както продължава възприемането, усвояването на историята, обучението в история, “ние” винаги ще бъде равно на “онези” в исторически план и оттам гледаме днешните български турци като живи и пълноправни представители на “онези” турци. Затова и празнуването на националния празник ще си бъде такова, патетично-високопарно за българите и снишаващо-подтискащо за турците.

Нещата ще се променят към по-добри, когато сме в състояние да говорим за турците все едно че сред събеседниците има турчин и без ние да знаем това, той не се почувства уязвен от казаното от нас.

Между другото, и на мен ми се е случвало да съм в компания и някой да вметне нещо язвително-обобщаващо за някаква моя дълбоко интимна идентичност, без да подозира, че ме уязвява или че казаното може да се отнася за мен. (Не съм туркиня.)

Ако аз имах възможност да преподавам “Под игото”, както понякога много ми се иска, ех какъв подход бих използвала! Но учениците ми никога нямаше да ги приемат после с изпит-тема по български след 7 клас.

Рождения ден на монарха се празнува, но е вярно, че е много нестандартен ако можем да го вземен за национален празник. Не съм много наясно с Великобритания, но знам, че в момента текат обществени дебати за избиране на национален празник, някакъв Britishness Day (предложен от премиера Браун, за да се поправи факта, че нямало британски ден за изява на националността и съответния ентусиазъм.). Може би това е, защото бидейки кралската институция с отслабена популярност рожденият ден на монарха не извиква много ентусиазъм като национален празник. Отворен, да, но дали това е било в интереса и намеренията на една империя? Kогато държавата вече не е империя, сигурна в себе си, се налага нещо по-национално затвърждаващо.

Вярно е, че рационалното мислене не е приоритет за едно празнуване (затова писах на 4 март), но ако се чуват повече гласове на преосмисляне на един наш стереотип има повече шансове афектът и значението, влагани в него постепенно да се променят. Ако не промяна на датата за празник (в което аз съшо се съмнявам), то поне промяна на отношението и опит за предефинирането му.