Частни vs. държавни училища в САЩ и България, 2

И така, след частните училища в САЩ продължавам с държавните. Те също не могат да се обобщят с един етикет и са изключително разнообразни. Варират от престижни, в които се влиза с изпит, до такива с допотопна учебна база, от които по-голямата част от учениците отпадат преди завършването. Най-важният принцип определящ едно училище е къде се намира то, тъй като те се финансират от общината, което ще рече от данъците на хората живеещи в даден град или квартал, което ще рече, че само децата в него имат право да го посещават, което ще рече, че училищата до голяма степен са разделени по социален признак. В богатите райони имат по-добра материална база, но също така и родителите са от съответната социална класа, имат не само повече средства да влагат в образованието на децата си, но и държат повече на него, издигнали са го в култ в живота и всячески подкрепят образователните им усилия. В края на краищата това си казва думата. Както се изрази една моя приятелка, едно училище е толкова добро, колкото добри са родителите на посещаващите го ученици.

Т. нар. градски училища изобщо не отговарят на българската представа за „градски“; на английски всъщност думата е „urban schools,“ което автоматично извиква представи за ученически банди, разпадащи се сгради и никакво учение. Те са училищата в големите градове, а в много от тях жителите са бедни. Средната класа живее в предградията, което оставя бедните в нещо като градско гето. А градските семейства с достатъчно средства обикновено пращат децата си в частни училища. Urban schools често разполагат с малко средства. Сградите не се поддържат, учебниците са стари и недостатъчно. От друга страна, учителите са добре заплатени, дори по-добре от останалите видове държавни училища, иначе би било доста трудно да се набират преподаватели за тях. Дисциплината в такива училища е лоша, често има насилие, отсъствия, ненаписани домашни и учебните изисквания към учениците са много ниски.

Някой би казал, че бедността не е оправдание положението да е толкова трагично, мотивацията обидно ниска, а изискванията никакви, всичко това при хаос и печална дисциплина. Но за съжаление връзка има и тя е много логична. Тези ученици не са израснали в среда, в която образоваността е издигната като ценност или средство за социална мобилност. Когато им се налага да работят, те виждат спечелените пари като моментален инструмент за постигане на статус (лъскави дрешки и дрънкулки) и не виждат смисъл да жертват време и усилия за образование, чиито плодове евентуално ще берат след доста време. Родителите им, освен че са бедни, са необразовани и не са в състояние да помагат и насочват децата си, нито да компенсират проблемите в учението им с частни учители, допълнителни занимания, уроци по интереси. Често те са оставени на самотек следобед, при което се плъзгат по наклонената плоскост към разхайтеност и невежество. Изобщо не помага, когато олющените стени, морално остарелите учебници, учителите вдигнали ръце сякаш непрекъснато им казват: образованието не е важно, на никой не му пука за вашето, интересното е само в дрехите, електронните джаджи, мускулите и насилието. Обратното на България, ниската образованост и бедността в САЩ са пряко свързани, което може би е справедливо според заслугите и положените усилия, но в същото време затруднява социалната мобилност и образователната мотивация на бедните ученици, които няма от кого да се учат и попиват опит, че чрез образование могат да постигнат успех. А това пък е лошо за цялото общество (пример: ромите в България).

Обаче тези градски училища имат едно светло изключение и всъщност между тях се намират някои, които не само че са добри, но и са измежду признатите за най-добри държавни училища в страната. Това са например Lowell High School в Сан Франсиско, Stuyvesant High School в Ню Йорк, Boston Latin School в Бостън. В тези училища се кандидатства с приемен изпит, конкуренцията е голяма и макар че „учениковият материал“ влизащ в тях e от същата социална среда от същия град, тези училища са с добра база, амбициозни учители, висок университетски прием, отлични резултати на национални изпити. От една страна това е така, защото в бюджета на училището постъпват не само средства от общината, но и от бивши възпитаници, които с дарения компенсират недостига. Освен че имат много голям контингент от който да подбират питомците си по критерий способности (а с такива подбрани се работи лесно), те са си създали репутация, че в тях се отива да се работи здраво, учението е най-важното и съответно тази репутация се подплатява с ежедневно повтаряне на това послание във всичките му форми. Непрекъснато се говори за задачите стоящи пред учениците (кандидатстването в колеж) и необходимите стъпки за него (усилия в учението). А когато пристъпиш прага на училището с такава нагласа, резултатите са налице. Тези способни ученици, показали добри резултати на приемния изпит, получават големия си шанс в живота и после могат да продължат в добри университети. Такива училища на практика „спасяват“ талантливите ученици от беден произход наред с останалите в града среднокласни. От една страна това е чудесно като функция на меритокрацията. Но от друга страна пък учениците от останалите пропаднали градски училища се лишават от примера, който биха представлявали те за по-скромно надарените си съгражданчета. Те се лишават от такъв модел и виждат пред очите си само алтернативата да работят нископлатена работа и да поставят учението като последен приоритет.

Следва другата важна група, училищата от предградията (suburban schools). Те са територия на средната класа, добре финансирани не само с данъците, но и с допълнителни средства, събрани от активни родители. Родителите са много ангажирани в образованието на децата си, следят отблизо развитието им и им помагат, осигуряват им разнообразни допълнителни възможности да се учат (клубове, пътувания, летни курсове…). Съответно връзката между репутацията на училището в дадено предградие и цените на имотите в него е много тясна. Колкото е по-добро то, толкова по-голям наплив има за желаещи да живеят в него, толкова повече растат цените там, толкова по-недостъпно става то за амбициозни, но по-бедни родители, толкова по-големи са очакванията на родителите и като следствие репутацията му расте още повече и така се завърта порочният кръг. Ако тези училища нямат голямата слава на изпитните от по-горната точка, то е защото те са задължени да обучават всички ученици от даденото предградие, а не само подбрани отличници. И все пак го правят много добре. Талантливите имат възможност да развиват способностите си, но и на изоставащите се помага индивидуално, а освен това могат и да се учат от досега с по-добрите. Осигурени са добри преподаватели, нови учебници, предметите се преподават на по-напреднало ниво (AP courses), има голям избор от всичко според интересите на учениците. От всички държавни училища тук най-често се среща породата „глезльовци“ смятани за непризнати гении от родителите си и свикнали на непрестанно внимание.

Трета група училища са селските (rural schools). Те са нещо средно между градските и от предградията. Обикновено по-малки, не разполагат с много средства, нито учениците им виждат пред себе си големи перспективи за живота си. Изискванията не са особено големи, напредналите предмети почти липсват, мотивацията клони към ниска. Но в тях обикновено няма насилие като в градските.

Бих казала, че българските държавни (общински) училища приличат на американските, но не съвсем. Може би гимназиите, в които се влиза с изпит, са като градските изпитни училища в САЩ. Кварталните гимназии в България биха отговаряли съвсем ориентировъчно на типичните американски градски училища. А тези в малките градчета и селца биха могли да са като американските селски училища. За съжаление, не познавам отблизо сегашното положение в българските квартални и селски училища, така че не бих могла да твърдя, че приликата е абсолютна. Може би само тенденцията за развитие е такава. Ако е така, за да бъде предотвратен процеса на тотално заприличване на тези негативни американски примери, би могло те да послужат за предупреждение какво може да се случи, ако продължава социалната сегрегация в училищата. Да се замислим върху американския опит: перспективата, която вижда пред себе си един млад човек директно влияе върху мотивацията и оттам образованието му. Не наблюдаваме ли нещо такова и в България, без да успяваме напълно да напипаме причината за ученическия безинтерес и нехайство?

Освен това проблемите и дилемите, с които са се сблъсквали и (не)разрешили американските образователи биха могли да послужат като опит за българските. Особено такива, разпалено поставени и защитавани при учителската стачка. Например, настояваше се учителите да получават заплащане според качеството на преподаване. Един поглед към Щатите би могъл да даде представа колко трудно е да се определи това качество. Може ли това да стане например според броя на учениците, подготвени за олимпиада, когато не става въпрос за математическа гимназия? Как се изчислява качеството на преподаване, когато училището се населява от ученици с трудна семейна среда, със скромни способности или с необходимост да работят? Ако резултатите не изглеждат блестящи, как да разберем доколко причината е в условията и материала, с който работят учителите и доколко е в тях самите? Американските учители вече са се сблъскали с тези питанки и според техния опит учителите в такива училища не само че не трябва да получават по-ниски заплати, а дори обратното, за да бъдат привличани най-добрите от тях, както и да получават адекватна методическа подкрепа. Защо пък да не се поучим и дори научим от тях? Защо да преоткриваме топлата вода, или поне защо да я търсим там, където други вече са открили, че я няма?

В България няма тип училища „от предградията“, тоест такива, които обучават ученици с всякакви способности, но чиито родители са живо заинтересувани от образованието на децата си и сравнително имотни, за да могат да си позволят да подплатят със средства допълнителните им нужди. Ако имаше, може би би бил ясен ефекта на заинтересуваните родители. Тук не става толкова въпрос за частни уроци, колкото за хилядите други начини, по които един ученик научава повече. Родителите му могат да му купят компютър, видеокамера и медиен софтуеър ако има творчески интереси. Да ходят заедно да снимат и монтират, да му се възхищават и съпреживяват от творческите опити. Могат да го пратят във Франция на ваканция ако иска да научи по-добре френския. Могат да му потърсят специалист, ако има проблеми с дислексията и да го окуражават, както и търсят поприща, където би могло да се изявява въпреки нея. И всичко останало, което не се предлага в едно обикновено училище, но би имало голямо влияние за лично развитие.

От своя страна пък в Щатите почти няма специализирани училища. Освен някои най-общо по изкуствата и известен брой ориентирани към природонаучните дисциплини, няма хореографски и спортни училища, езикови, класически, хуманитарни гимназии. Въпреки това учениците с изявени интереси нямат пречки да развиват уменията си, без да се специализират тясно и еднопосочно в такава млада възраст. По мое мнение това е прекрасен подход. От една страна, трудно е на 14 и по-малко години едно дете да избере област, с която до голяма степен предопределя бъдещето си, като изостави всички други, които в специализираното училище ще бъдат на заден план. Интересите се променят, а и не е необходимо да се избира само един. Задълбочаването без ограничаване е възможно в американските училища, тъй като те са големи (средно около 2000 ученици на гимназия) и могат да си позволят специализирани изборни дисциплини за интересуващите се от напреднало ниво на латински, история на изкуството и числен анализ. Като в същото време в класа по английска литература математиците са заедно с художниците, което е хубав начин на вторите да се заинтересуват от гледната точка и опита на първите, и обратно. А и защо едно математиче да не учи напреднало и друг предмет, например музика, щом му харесва и това развива в него и друг вид мислене? Ако ли не, следобед математиците могат да се запишат в клуба по танци, където репетициите са всеки ден и заниманията са сериозни, да участват в състезания по танци и дори да продължат професионално с това след завършването си, ако решат. Това е американската представа за хармонично развитие, което толкова много се търси при кандидатстването в колеж…

И още нещо, което би могло да е любопитно за сравнение. В държавните американски училища учебниците са безплатни за всички класове. 🙂