България е средиземноморска страна

Една моя приятелка американка винаги бурно протестира, когато вметна горното твърдение. Тогава аз обичам да и задавам въпросчето: “А Галиция средиземноморска ли е?” Въпросът е малко подвеждащ, но само малко. Галиция е област в Испания, на северното атлантическо крайбрежие и разбира се, не граничи със Средиземно море. Добре, обаче Испания от друга страна е средиземноморска страна, а като част от нея Галиция също би трябвало да се брои за такава. В края на краищата, макар и със своя специфична идентичност, език, начин на мислене и история, културата и е неотделима от испанската средиземноморска, проникнала я е исторически и културно и малкото разстояние, което я дели от Средиземноморието не е никакъв фактор.

Но има ли такова нещо “средиземноморска култура” че да държим на факта, че Галиция е такава въпреки атлантическите си плажове? Какво значение има това в края на краищата? Сравнението с Галиция е колкото просто, толкова и точно: в края на краищата “средизмемноморскостта” не е георграфско, а историческо и културно понятие. Има такова животно.

И България е също такава. От една страна, в определени моменти от историята си България е граничила със Средиземно море. Освен това в течение на векове също както Галиция в момента е съставлявала част от страни, които са били средиземноморски и още как, по ваш избор, Византийската и Османската империя. И преди да се ужасим от намека, че България е била действително и съзнателно част от Османската империя, а не просто “под турско робство”, нека приемем, че средиземноморската принадлежност е не просто географско, а културно-историческо понятие и като такова България си я е спечелила и като завоювана страна, и като завоевател на три морета. Ако сте гледали филма “Средиземно море” на Габриеле Салваторес сте се убедили визуално каква абсолютна смесица на влияния, култури, начин на мислене, езици е Средиземноморието, които са всъщност дори по-голяма част от българския бит, език, народна култура, манталитет отколкото някакви славянски или прабългарски характеристики. Разбира се, поради географски и исторически причини сме по-близки до Източното Средиземноморие.

Езикът. Всички знаем за турцизмите, за Балканския езиков съюз, но е впечатляващо колко много заемки от арабски има в българския език. Не говоря за “захар,” “алгебра” и подобни, които са културни заемки, защото са влезли чрез т.нар. “културни езици”. Говоря за думи които използваме на неформално ниво, които са част от ежедневието. “Кеф,” “хал,” “бетер,” макар че в речника може да ги пишат турско-персийски, те са си от арабски произход. Вярно е, че са навлезли в езика ни благодарение на Османското владичество, но какво общо имат арабите с България, освен ако не я смятаме за средиземноморска? И не е ли интересно, че в интимния си речник имаме нещо толкова свързващо ни с култура, с която не признаваме или не знаем да имаме много общо?

Кухнята. Като ми домъчнее за домашна българска кухня и не ми се готви, отивам в някой “средиземноморски” ресторант. В по-голямата част от случаите съдържателите са ливанци, но често са мароканци, алжирци, и т.н. Там със сигурност намирам таратор, сърми, мусака, кебаб, пиле на фурна с ориз, кюфтета, чеверме, бяло сирене, яхния зелен боб. Да не говорим за гръцките и турските ресторанти. И да не говорим, че във всяка средиземноморска кухня има ястие подобно на кьополу (каталонска ескаливада, италианска капоната, ливански бабагануш), нуга халва (испански турон, etc.). А и културата на храненето като цяло си е толкова близка до традиционно българската: топенето с хляб, колене на агне при специални гости, събирането на роднини около обща трапеза по празници и в неделя…

Изобщо, културата на традиционния бит, музиката (музикални инструменти и мелодии), облеклото (вижте тази красива женска носия и познайте откъде е, а повече линкове тук), тъканите (тази красива арабска бродерия), занаятите, архитектурата, традиционния интериор, въобще едно светоусещане, един вкус типично нашенски си колкото и средиземноморски. Но за съжаление, като сме решили, че сме уникални и неповторими, не знаем нищо за близки и по-далечни места и не се интересуваме.

Изобщо, интересното е, че участието ни в средиземноморската общност е на неформално ежедневно ниво, тя е културата на малкия град с трудно променяеми дадености, културата с малко “к”. По време на отдалечаването ни от Средиземноморието високата култура черпи от Средна и (Северо) Западна Европа, Русия, но ежедневието, манталитетът, традициите продължават да ни свързват с него. To e защото бидейки неформални и интимни, бидейки част от културата с малко “к,” на тях се е обръщало по-малко внимание, а освен това понеже са били свързвани с традицията, която се е смятала за истнински българска, те не са се пипали.

Мисля, че тази свързаност се игнорира, съзнателно или не, защото първо интересите на високата култура и на криволичещата ни идентичност ни карат да я отричаме, а от друга страна идентичността за нас е генетична даденост, а тя разбира се идва от славяни и прабългари и точка… Обичаме да се ровим в древни догадки и да търсим съставки на изконно българското (славо-прабългарско), а всичко намекващо за някаква близост и дори афинитет към Източното Средиземноморие го натискаме обратно на заден план, като ненамясто поставен предмет в претъпкан шкаф, който ще продължава да се отваря ако не му се даде необходимото място. Един друг приятел, американец османист, разказваше за изненадата си когато гърците в малко селце посетено от него отричали ежедневието им да има каквато и да било прилика с турското. А идвайки от Турция, това за него било очевидно. Славата му в селцето се разнесла и накрая всички го познавали и го посрещали с думите, “А, ти си този, който обича турците.”