Ако човек се смята за интелектуалец, живее в страна различна от родната си и изпитва постоянно любопитство към интелектуалните си корени… е принуден да търси собствен език. Може би това е майчиният език, или езикът, на който е изучил основите на интелектуалстването си, езикът на сегашното си доминиращо ежедневие, езикът на който най-често/много чете в момента, или някаква комбинация или съвпадение между изброените. За мен тези езици са предимно различни. Да кажем, че интиминият ми език на детството не е езикът на който се научих да чета, който от своя страна не е езикът на който съм прочела най-интересната поезия, нито езикът на който се научих да мисля стройно, нито езикът на който пиша най-добре, нито на който си говоря за лични неща.
Въпреки това си имам свой език който е преливане от един език в друг. Обикновено не ги меся механично отскубвайки по някоя дума, нито превключвам от един в друг по средата на изречението. Нямам нищо против такива механизми, разбира се, но не те са ми най-интересните. Преди известно време прочетох едно изказване на Капка Касабова (цитирам по памет), че най-хубавите метафори в писаното от нея (на английски) идват от изрази обичайни и ежедневни на български, които звучат неочаквано свежи на английски. За мен има идеи, които звучат най-кристално ако са изказани с даден израз. Може би идеята ме е поразила за пръв път когато съм я мислила или срещнала на даден език и съответно се е споила с израза. А може би има обективна точност в езика и изразът се оказва най-точният, най-пасващият. Сега, ако този израз случайно е на английски, а аз в момента говоря за идеята на български, какво по-просто, логично и хубаво да прелея (не преведа) този израз на български. Любими такива изрази са ми: “прави смисъл”, “не?” на края на твърдение с покана за мнение, и подобни. Сега като си помисля, повечето от тези изрази са показателни за логиката на един разговор. Смисълът се прави, гради и вае, а не е изначална същност на една идея или концепция. А човек когато кани друг за мнение първо трябва да изрази своето, или обратно: когато ще казваме “не” за мен то е най-добре да е накрая на мисълта, а не в началото…
Hi, this is a comment.
To delete a comment, just log in, and view the posts’ comments, there you will have the option to edit or delete them.
Това съм пропуснала да го прочета, когато е било още топло. Споделям размишленията ти за езика. Също и за “мостовете”, които сами си строим между различните езици. По този повод си спомних как веднъж разговарях с една дама от Люксенбург, свикнала от малка да говори езиците на околните държави, те така ги учат там. Та тя можеше светкавично да превключи сезика според това, с кого разговаря в момента. И твърдеше, че те, люксенбургците, говорят най-красивата весия на тези езици, защото черпят вода от различни кладенци
А с течение на времето, колкото по-дистанцирано гледам на българския, токлова по-интензивно го възприемам в един изчистен вид, вероятно дори вече старомоден :-), някак си препариран ми е станал родният език.
Мерси ти, че си го забелязала
А пък аз точно днес съм си набелязала да пиша за поезията и специално твоята връзка с езика. А нали знаеш, че препарираните неща най-лесно се чупят. Има голям смисъл да се откъснеш от нещо, за да го разбереш по-добре, в това съм се убедила и твоите думи ми дават още един аргумент.
[...] аз самата да пиша добре на български и макар че блогът ми намеква за интелектуалстване, то е само шега. И наистина “превеждането” е [...]