Да имат ли професорите блогове?

Преди няколко седмици Лидия ми изпрати статия, обсъждащи pro & contra блоговете нa университетските преподаватели. В действителност, доста професори имат блогове, но някои са пострадали заради това свое „хоби“. Един например не е получил хабилитация заради блога си, защото бил белег за несериозност, по съображението, че e пилеене на време, което би трябвало да посвети на изследванията си. Други не получили работа заради блоговете си, защото в тях разкривали личности съвсем различни от тези, които са се представяли на интервюто или пък някои нелицеприятни детайли от работата cи. Да се отбележи, че тези блогове не са били анонимни, а са списвани от авторите с име и презиме, като в случая с работата са били и лично предлагани на вниманието на комисията, с цел да утвърдят имиджа на кандидата.

Разбира се, това не е нещо ново – уволнявани хора заради мнения в блог има откак съществуват блоговете. Любопитното в случая е че става дума за хора, чиято роля се предполага е да разпръскват знания сред публиката, тоест блоговете съвсем биха били полезни, дори необходими, за ролята, за която им плащат. Друг любопитен елемент е фактът, че в тази работна характеристика, преподавателската, свободата на мнение е сакрална, ролята им не е да преставляват някаква търговска марка и блогстването не би трябвало да е наказуемо от университетската машина вземаща такива съдбоносни решения.

Земя + любов във френска и българска формула

Мда, поради нямане на време и някои спешни срокове, предприемам новаторска блогърска стъпка. Вместо нещо ново, ето един стар и забравен пост, изровен от най-най-долните пластове на блога.  Писан преди две години, на практика първият истински пост в него. Надявам се да не се брои като измъквачески начин да не напиша нещо ново, а повод да се върна към тема, която тогава едва ли някой е прочел, но която според мен заслужава внимание. – Бел. ред.

Двойката филми на Клод Бери, Жан дьо Флорет и Манон от изворите (и двата създадени през 1986), не са особено познати в България. Мнението ми е, че би трябвало тези два филма да получат по-голямо внимание. Не само заради собствената си стойност, а защото от тях блика българска класика, такава, каквато я познаваме от литературата. Интересно би било да се помисли защо и как се получава това впечатление и как установените от класиците ценности са отпечатък на българското или не.

Тайната на Драцена

Драцена хапна таратор с моркови и зелени яйца. Без хляб. И си мислеше. От един месец валеше. Дали случайно небето не се е счупило и цялата вода в него сега се изсипва отгоре?  Всякакъв спомен за слънчевото лято вече изглеждаше смешен. Драцена сложи ухо на мидата от нощното шкафче, потънала в прах, и чу хапещия смях на водата, заклещена в нея.

Снимки от България. Това лято

Моето ежегодно преоткриване на България би било съвсем различно без фотографиите. При миналогодишните снимки мислидуми забеляза, че погледът ми е туристически и отдалеч. Понеже това лято преживяванията ми бяха различни, така и снимките са различни. Надявам се

Апология на мъжа

Подзаглавието би трябвало да бъде „Аз обичам мъжете или Поразиите от традиционната мъжественост“

Сигурно знаете, че мъжете живеят по-къс живот от жените. Преди няколко дни ми попадна статия, показваща със статистики данни, които всеки е наблюдавал анекдотично: мъжете ходят на лекар по-рядко от жените. Но има един нов интересен детайл. Мъжете, които следват традиционния модел мъжественост и които си представят идеала за мъж като силен, независим, твърд, неподдаващ се на емоции и покровителстващ жените, именно тези мъже посещават лекар най-рядко от всички.

Радостта от дребните неща

Първо Василена, a после и Тодор и Светлина ме питаха кои са 6те дребни неща, които ми доставят щастие.

Каква е ползата от една блог-кампания посветена на дребните неща? Защо някой би се интересувал какви дреболии доставят някому удоволствие? Което може и да не е щастие, но помага за един по-светъл поглед към живота, а оттам и към щастие?

Аз специално, когато четох за малките неща доставящи удоволствие на други хора, oткривах разни неща, които може би не бях забелязвала, че доставят удоволствие и на мен. Преоткривайки уж незначителното разширявах кръга на това, което е способно носи щастие.

България с намигване

Всяка година България ми се струва различно място. Всяка година емоцията на откриването е различна. Минала е през фрустрация, че в тази държава нищо не е наред до „е, какво толкова“ до огромно любопитство.

Тази година за пръв път бях щастлива в нея. Не се оплаквах от нищо, харесваше ми всичко. Отдадох се изцяло на откривателство на потайни местенца и на истинския характер на София, с всичките му чудатости.

Само че не бързайте да ме поздравявате за новонамерен патриотизъм. Защото точно с такова чувсто изследвам непознатите, „чужди“ страни, които разбира се не посещавам, за да им се ядосвам или да ги променям, а само да ги разбера. Щастливото откривателство не е признак на близост, а на безопасно дистанцирано приемане на нещата такива, каквито са. За такава емоционална логика разрухата не е проблем, а чар, грубиянщината е просто начинът, по който върви животът на местна почва.

Та, като изключим една-две кошмарни случки, ето какви са новите ми ведри наблюдения за България.

Моята любов с пътеводителите

Обичам да чета пътеводители. Човек лесно може да си представи, докато чете, реалната обиколка по улиците и посещението на тази или онази забележителност, дворец, музей и църква. Обаче не непременно чета пътеводителите за новите места, които реално посещавам. А просто за удоволствие обичам да чета пътеводители за тези, които са ми познати много добре или за такива, за които нямам никакви конкретни планове.

Пътеводителите не са прозрачно представяне на едно непознато място. Те са просто още един вариант на представянето на такова място, като картите и пътеписите например. Но докато картите са един практически географски ориентир, пътеводителите са представителната картина за мястото: такава, която ориентира представително, която насочва човек какво трябва да го впечатлява и да му вдъхва възхищение. Затова аз ги чета като един вид пътеписи и като един вид постмодерна фикция.

Юнашките коне

Лято и ваканция, а докато ме няма, ето малко откъси от една студентска курсова работа. Избраната от авторката тема е символът и значението на коня на юнака в героичния средновековен епос, а избраните тук откъси се отнасят за испанскя епос Поема за Моя Сид. Авторските права са запазени и публикуването на тези откъси другаде е забранено. Приятно четене!

@Кетрин Зобиески

Макар че ролята на конете днес се е променила, в едно отношение тя винаги е била една и съща: те са представлявали възможност на човек да изрази себе си. Собственикът проектира върху животното своя социален, културен и икономически статус. Конят, от своя страна, отразява за околния свят психологията на собственика си. Затова изучаването на коня като образ може да даде възможност да разберем самия герой, който го е яхнал, чрез поддатки, които са прикрити в образа му. Конят на практика е един метафоричен начин за идеализация на мъжа.

Среща с класа

Когато бях в училище бъдещето ми изглеждаше по-скоро любопитно, отколкото трудно или дори триумфално блестящо. Бях любопитна как ще се развие моето собствено бъдеще. И също толкова какво би станало със съучениците ми. Не от съперничество, а само от изследователски интерес. Дали целенасочеността на мълчаливите ще се бъде по-плодоносна от самонадеяността на празнословните? Или пък увереността на тези, които дават да се разбере, че знаят как върви светът, ще се окаже самозаблуда? Исках да разбера как техните характери, намерения и предходни събития ще предопределят събитията по-нататък. И най-вече по какъв начин това би съвпаднало с моите предвиждания. Играех си на писател, боравещ с човешки съдби – мисловно.  И очаквах срещите с класа след време като един вид прочитане на такава книга.

Хиляда мака червени

Войната на Пиеро
Фабрицио де Андре
Текст на италиански:

Госпожица-принцеса на 15

Коя е възрастта, в която децата може да се считат пораснали? И с какво събитие? Получаване на лична карта за самостоятелна идентичност, право да гласуват, право да пушат или право да се подписват? Тези права автоматично ли се случват или се отбелязват по някакъв начин, както по-рано церемонията по червените връзки?

Или да го кажем другояче: Коя е възрастта, в която на децата е позволено да излизат сами? На която момичетата може да се гримират? Когато е ОК да имат гадже? И дали първото такова позволение е някакво специално събитие, може би придружено от ритуал или само от примиренческа караница от родители? Или от безразличие?

Представете си това: на 15-годишния й рожден ден и облечена в бална рокля фантазе като принцеса, в украсена зала пред погледите на събрани роднини и приятели, бащата отвежда дъщеря си до декоративна люлка. Седнала на люлката, тя поема последната си кукла (също облечена като принцеса), а майка й слага коронка-диадема на главата. Бащата коленичи, сваля обувките-балеринки от краката й и й слага сребристи обувчици с висок тънък ток. После я отвежда до центъра на залата и тя танцува първия си танц като госпожица. След това всички я смятат за госпожица – може да се гримира, да присъства на партита на възрастни, да излиза с одобрен приятел, въобще да прави (и да бъде подозирана, че прави) всичко онова, коeто се предполага от всяка госпожица.

Дума дупка прави

Поговорката е Дума дупка не прави, но както всички поговорки, и тя си има противоположен абсолютен двойник: Лоша рана зараства, лоша дума не се забравя. Като всяка народна мъдрост, и Дума дупка не прави отразява някаква нагласа и навик: нагласата, че казаната дума не задължава и не ангажира с нищо. Това за мен е много тъжна поговорка, защото подчертава, че както нас думите ни не ни ангажират, така и ние не можем да очакваме другите да държат на тях. И макар че в дадена култура думите може да не се смятат с особена стойност, всъщност те имат значителна стойност.

А думите правят дупки. Думите са оръжие, инструмент за власт и особено за формиране рамки на мисленето. Всеки, който работи с езика или го изследва, знае това – политици и рекламисти, учители и родители, психотерапевти и ухажори. Тези, които говорят с ирония за проклетата „политическа коректност“ се опълчват на тази идея. Но тя си съществува на практика. Езикът определя нашите възприятия за света. Той има силата да стигматизира асоциативно и да стереотипизира, и то не само психологически, а с реални последствия.

Нецензурирано детство

Миналата седмица Василена постави въпрос, за който често е ставало дума – идеализираното детство, което сме запомнили погрешно и как то ни помага или пречи да възпитаваме децата днес. Каква е връзката между идеология на времето и идеи за възпитанието. Какви са лошите спомени от нашето детство, които послучай деня на детето трябва да си спомним не за да се самосъжаляваме, а за да разберем нещо от тях. Ето нейният лош и хубав спомен и покана за размищление за детството. Ето и нейната хубава статия в Култура за това как те се свързват с духа на времето.

Имам много трудни спомени от детството. Много от тях са неприятни случки на несправедливост, предателство от страна на възрастните и нараняване. Тези случки не съм ги забравила и не съм ги прибрала грижливо в кутията на „нормалните“ събития за едно хубаво детство. Въпреки това макар че съжалявам, че те са се случили и макар да признавам, че са имали голямо влияние върху детството ми, те не са първото, което си спомням от него. Не защото съм ги хигиенизирала, не защото съм ги оправдала, а защото децата са адаптивни същества и раните им минават.

Ако сте в Берлин: Арт среща на 11 юни 2009 г. в Берлин

Екипът на интернет списанието “Public Republic” има удоволствието да Ви покани на мултимедиийна арт вечер, организирана с подкрепата на Немско-българското дружество в Хамбург, Българския Културен Институт в Берлин, Дружеството за българо-немски икономически и културни връзки, Германия, “Булгарреклама” и „Акценти“ – радио шоу за литература, изкуство и култура.