Среща с класа

Когато бях в училище бъдещето ми изглеждаше по-скоро любопитно, отколкото трудно или дори триумфално блестящо. Бях любопитна как ще се развие моето собствено бъдеще. И също толкова какво би станало със съучениците ми. Не от съперничество, а само от изследователски интерес. Дали целенасочеността на мълчаливите ще се бъде по-плодоносна от самонадеяността на празнословните? Или пък увереността на тези, които дават да се разбере, че знаят как върви светът, ще се окаже самозаблуда? Исках да разбера как техните характери, намерения и предходни събития ще предопределят събитията по-нататък. И най-вече по какъв начин това би съвпаднало с моите предвиждания. Играех си на писател, боравещ с човешки съдби – мисловно.  И очаквах срещите с класа след време като един вид прочитане на такава книга.

Хиляда мака червени

Войната на Пиеро
Фабрицио де Андре
Текст на италиански:

http://www.metrolyrics.com/la-guerra-di-piero-lyrics-de-andre-fabrizio.html

Госпожица-принцеса на 15

Коя е възрастта, в която децата може да се считат пораснали? И с какво събитие? Получаване на лична карта за самостоятелна идентичност, право да гласуват, право да пушат или право да се подписват? Тези права автоматично ли се случват или се отбелязват по някакъв начин, както по-рано церемонията по червените връзки?

Или да го кажем другояче: Коя е възрастта, в която на децата е позволено да излизат сами? На която момичетата може да се гримират? Когато е ОК да имат гадже? И дали първото такова позволение е някакво специално събитие, може би придружено от ритуал или само от примиренческа караница от родители? Или от безразличие?

Представете си това: на 15-годишния й рожден ден и облечена в бална рокля фантазе като принцеса, в украсена зала пред погледите на събрани роднини и приятели, бащата отвежда дъщеря си до декоративна люлка. Седнала на люлката, тя поема последната си кукла (също облечена като принцеса), а майка й слага коронка-диадема на главата. Бащата коленичи, сваля обувките-балеринки от краката й и й слага сребристи обувчици с висок тънък ток. После я отвежда до центъра на залата и тя танцува първия си танц като госпожица. След това всички я смятат за госпожица – може да се гримира, да присъства на партита на възрастни, да излиза с одобрен приятел, въобще да прави (и да бъде подозирана, че прави) всичко онова, коeто се предполага от всяка госпожица.

Дума дупка прави

Поговорката е Дума дупка не прави, но както всички поговорки, и тя си има противоположен абсолютен двойник: Лоша рана зараства, лоша дума не се забравя. Като всяка народна мъдрост, и Дума дупка не прави отразява някаква нагласа и навик: нагласата, че казаната дума не задължава и не ангажира с нищо. Това за мен е много тъжна поговорка, защото подчертава, че както нас думите ни не ни ангажират, така и ние не можем да очакваме другите да държат на тях. И макар че в дадена култура думите може да не се смятат с особена стойност, всъщност те имат значителна стойност.

А думите правят дупки. Думите са оръжие, инструмент за власт и особено за формиране рамки на мисленето. Всеки, който работи с езика или го изследва, знае това – политици и рекламисти, учители и родители, психотерапевти и ухажори. Тези, които говорят с ирония за проклетата “политическа коректност” се опълчват на тази идея. Но тя си съществува на практика. Езикът определя нашите възприятия за света. Той има силата да стигматизира асоциативно и да стереотипизира, и то не само психологически, а с реални последствия.

Нецензурирано детство

Миналата седмица Василена постави въпрос, за който често е ставало дума – идеализираното детство, което сме запомнили погрешно и как то ни помага или пречи да възпитаваме децата днес. Каква е връзката между идеология на времето и идеи за възпитанието. Какви са лошите спомени от нашето детство, които послучай деня на детето трябва да си спомним не за да се самосъжаляваме, а за да разберем нещо от тях. Ето нейният лош и хубав спомен и покана за размищление за детството. Ето и нейната хубава статия в Култура за това как те се свързват с духа на времето.

Имам много трудни спомени от детството. Много от тях са неприятни случки на несправедливост, предателство от страна на възрастните и нараняване. Тези случки не съм ги забравила и не съм ги прибрала грижливо в кутията на “нормалните” събития за едно хубаво детство. Въпреки това макар че съжалявам, че те са се случили и макар да признавам, че са имали голямо влияние върху детството ми, те не са първото, което си спомням от него. Не защото съм ги хигиенизирала, не защото съм ги оправдала, а защото децата са адаптивни същества и раните им минават.

Ако сте в Берлин: Арт среща на 11 юни 2009 г. в Берлин

Екипът на интернет списанието “Public Republic” има удоволствието да Ви покани на мултимедиийна арт вечер, организирана с подкрепата на Немско-българското дружество в Хамбург, Българския Културен Институт в Берлин, Дружеството за българо-немски икономически и културни връзки, Германия, “Булгарреклама” и „Акценти“ – радио шоу за литература, изкуство и култура.

Акордеон на сърцето

Акордеонът е един от любимите ми инструменти (макар че не мога да свиря на него), заради въображението си – изключителната си многостранност и адаптивност. Изобретен в началото на XIX век, с патент и класически претенции, на практика много бързо и лесно става фолклорен инструмент в най-различни култури. А това вече е за учудване, защото адаптирането на един клавишен към толкова различни традиции, до пълното му поглъщане до степен днес да се счита за душата на съвсем разнородни стилове – от танго до зайдеко до полка – е рядкост.

А това са любимите ми мелодии:

Седем начина за празнуване на 24 Май

Миналата година празнуването на 24 май предизвика оживена дискусия по повод мажоретките в него. Заради късите им полички и високи бели ботушки, които водеха парада. Едни защитаваха идеята като чудесна или поне безобидна – те били за празнично настроение и красота… Други протестираха срещу това доброто настроение на един празник да се подсигурява с къси полички, обидно за момичетата.

Но по-важното е нещо друго. Като сладки кукли в квази парадно-военни униформи, мажоретките като че ли бяха най-забелязващото се нещо в празника. А това вече има значение за самия празник.

Има значение как ще е организиран един празник, защото той задава символите, които определят стремежите, стереотипите и ценностите на делника.

Били ли сте някога малцинство?

Пиша това, защото обещах да отговоря на Никодил по повдигнатия от него въпрос за дискриминацията, толерантността, политическата коректност и по-скоро изискването за уважително отношение към маргинализираните малцинства. В него и в коментарите той споделя мнението, че налагането на толерантност е погрешно, а предразсъдъците може да се премахнат лесно ако човек просто опознае Другия на чаша бира.

Друг повод е наскоро приетия от Конгреса на САЩ закон за специално преследване на престъпления, извършени на базата на малцинствена омраза. Поводът за закона е едно престъпление с десетгодишна давност, при което студентът Матю Шепард бе примамен и убит от двама гей-хеътъри заради своята хомосексуалност. Но в действителност престъпления на основата на омраза се случват постоянно в САЩ. Преди няколко месеца група “нормални” ученици от средната класа в щата Ню Йорк, излизат на вечерна разходка с цел да “понатупат някой мексиканец” и убиват емигрант от Еквадор. А преди това двама братя също от Еквадор биват нападнати и единият убит, защото са се разходжали прегърнати по улицата.

Диви цветя

Размишльотини на конференция в следващите няколко дни, а дотогава – малко диви пролетни цветя.

Как се учи четене

Четенето не е просто разбиране на буквите и свързването им в думи. То е разбиране на идеите зад тях и възможността да боравим с тях. А покрай Голямото четене дискусиите за това отново поникнаха. Освен това в Либерален Преглед след публикуването на няколко мои поста от блога за образованието обещах да пиша нещо по-конкретно за него.

Затова реших да преведа набързо този материал. В него група учители споделят как учат учениците (особено тези по-неопитните от 9 и 10 клас) на добро четене, което да бъде доживотно умение в ръцете им и което да продължи с жар и след завършването на училище. Публикуван бе в списането на училището на детето ми и отразява практиките в него. Следват други обещани постове: примерни въпроси за домашни, някоя и друга реална писмена работа, анализ на един изпит… Ето първата част.

Креативните движения

Обичам да вървя пеша и най-интересните идеи идват когато вървя. Ако имаше начин да си ги записвам, тогава моят креативен flow щеше да бъде перфектен. Дори за творческия резултат няма значение къде минавам. Може да са невдъхновяващи места като блата и сиви тротоари. Самото движение отключва движение на мисълта.

Гръкщината на гръцките ресторанти

(Гръкщина, какво странно, лошо формулирано и изкуствено понятие, нали?

Ако човек пребивава в САЩ дори за кратко, няма начин да не е забелязал гръцките ресторанти. Не само съществуването им, защото те са навсякъде, а феноменът. Те са колоритни, отрупани със снимки и картинки от Гърция, йонийски колони, грънци, цветя и всякакви маркери, които крещят “Гърция!”. Тяхната печеливша формула е да привлекат вниманието на минувача чрез национално-културно пакетиране на една ресторантьорска идея.

Гърците са една от най-многобройните общности в‌ САЩ. Също и една от тези, които са запазили най-дълго езика си и идентичността си най-константна. Това е станало възможно, защото емиграцията не е била едократна, а на периодични вълни, всяка от която е подсилвала идентичносттa на предишните. А ресторантчетата са възникнали като малки центрове на тези общности, с главна цел – кратък пристан и социализация на хора от групата. Те са били гръцки в този общностен смисъл.

Насилието, между личен морал и норма

Има един разказ, “The Phone Call,” често включван в американски учебникарски антологии, който търсех да преведа за блога. Авторът е Бъртън Руше, медицински журналист (Медицински детектив). Както и друг христоматиен фаворит, “Лотарията“, този разказ вижда бял свят в списание Ню Йоркър, 1965 година. Историята е следната.

Гробище за коли

Тази серия е за мислидуми, която ме помоли за снимки преди време.

Кой ли изпитва нужда да оглежда с любопитство лицето на изпаднал просяк или опожарена къща? Или, да кажем, не чувствате ли някакъв неуловим цинизъм, когато сравнявате снимки на филмова легенда сега и преди години, в разцвета на младостта? А когато намирате старата си разнебитена кукла не си ли спомняте с усмивка и неудобство за едно време, когато тя е била сбъдната мечта – красива, луксозна и скъпоценна, почти да ви е страх да си играете с нея, за да не я развалите, а сега отдавна развалена, но уви, за вас вече това няма значение?